Тринадесетият съдебен заседател

— Сигурно няма да са малко пари — каза Харди.

— Но това е само ново дело. Не е нова работа.

— Дори не съм го поел още. Титуляр е Фримън.

— Ала не е изключено и това да стане.

Ръцете на Харди, кръстосани пред него на масата, се разтвориха.

— Може би.

Франи се опитваше да го разбере и той не можеше да я обвини, че се безпокои. Би могъл да й каже, че всъщност не е променил намеренията си, но и двамата знаеха, че не е истина. Работата в екипа на защитата при едно потенциално добре платено дело въобще не би могло да се сравни с това, да си съдружник в някоя от големите адвокатски фирми и Франи си даваше сметка за тези неща.

— Делото ще продължи дълго… година, може би две. Кой знае, то е нещо сигурно, Франи. Не се знае какво може да стане.

Жена му вдигна нагоре зелените си очи, сякаш очакваше с нетърпение да чуе точно това. Той продължи да настоява:

— Госпожа Уит струва два милиона долара, може би повече…

— Само че застрахователната компания няма да й ги даде, след като е обвинена в убийство.

Беше се надявал да не стане дума за това.

— Случвали са се и по-странни неща. — Опита да се усмихне. — Може пък да й ги даде.

— Направи ми една услуга, Диз. Ще разбереш ли как точно стоят нещата?

След вечеря сложиха децата да спят и седнаха на масата в трапезарията на чаша вино и шоколадови сладки — последното кулинарно откритие на Франи, към което и двамата бяха пристрастени. Меден свещник с почти изгорели свещи хвърляше трепкаща светлина.

Франи въздъхна.

— Не искаш да работиш за някой друг, нали? — Вдигна ръка, за да му попречи да я прекъсне. — Ако е така, нямам нищо против. Но не искам да говорим за това, като че ли искаш.

— Не съм казал такова нещо.

— Но съм права, нали? Наричаш хората, които ти правеха предложения „фирмени плъхове“. Струва ми се, че фразата говори достатъчно ясно.

Харди лапна една сладка и отпи вино.

— И сам още не съм наясно. Делото на Дженифър Уит влезе в живота ми съвсем неочаквано днес сутринта. Какво трябва да направя? Фримън ме помоли да помогна. Утре ще поеме той.

— Но не ти се ще да се откажеш, нали?

— Не съм поемал никакви ангажименти, но… наистина делото е интересно. Прегледах папката.

— Имаш предвид онази, от която не можеш да си извадиш носа. Която вече си научил наизуст.

Харди се отказа.

— Да, нея.

— А какво ще стане, ако го е направила тя? — Франи вече се ловеше за сламка и си даваше сметка за това.

— Дори и така има право на адвокатска защита.

— А какво общо има това с теб?

— Адвокат ли съм?

Двамата се засмяха. Напрежението поотслабна. Едната от свещите изгасна и изпусна дим. Франи улови ръката на мъжа си.

— Слушай, знаеш, че съм с теб. Просто искам да съм сигурна, че ще постъпиш така, че после да не съжаляваш. Тук не става дума само за това дело. Ако го вземеш, след това ще правиш само това — ще вземаш нови и нови. През цялото време ще защитаваш някого.

Харди някога беше полицай, беше работил и в прокуратурата. Франи бе на мнение, че ако някой е роден, за да бъде обвинител, това е мъжът й. Беше чувала тирадите му срещу адвокатите на защитата, помнеше как ги наричаше преди време: „боклуци“ и „утайки“, готови на всичко, стига да получат приличен хонорар.

— Може би няма да е чак толкова лошо — каза той.

Франи му се усмихна.

— Просто се питах дали това е животът, който искаш да живееш.

— Искам да живея с теб.

Тя стисна ръката му.

— Разбираш какво имам предвид.

Разбираше. Той също се безпокоеше до известна степен, но също така бе наясно, че ако Дейвид Фримън го помоли да помогне за делото на Дженифър Уит с каквото и да било — а веднага му идваха на ум няколко неща, — не би могъл да откаже. Това означаваше, че се отказва от възможностите за работа, което пък на свой ред означаваше, че…

Все едно.

Угасна и другата свещ.

— Хайде да не мием чиниите сега — предложи той.

4

Сградата на съда в Сан Франциско се намира близо до магистрала 101 на ъгъла на 7-а улица и Браянт авеню и представлява удивително безличен сив монолит. На долните етажи се помещават различни градски и областни служби — полиция, съдебна медицина, седалището на областния прокурор, съдебни зали и чакални за подбор на съдебни заседатели. Арестите на седмия и шестия етаж са под контрола на областния шериф, а не на градската полиция. В някогашния паркинг отзад бавно израства нов затвор.

Харди влезе през задния вход, мина през детектора за метали и като избегна асансьора, който мнозина смятаха за най-бавния в Америка, се изкачи пеша на третия етаж, за да влезе в познатия хаос, който цареше в обширното фоайе.

Освен обичайния цирк, тазсутрешното представление предлагаше и група от двайсетина цигани. Униформени полицаи се мъчеха да забранят на няколко жени да си сварят кафе на газов котлон на пода. Харди най-напред се учуди как са успели да вкарат котлона през детектора за метали на входа, после се спря, за да погледа, запленен, както винаги, от невероятните неща, които се случваха между тези зелени стени.

Изглежда спорът беше смислен — все още никой не беше повишил глас, но и пламъкът продължаваше да гори. Докато едната жена се грижеше разговорът да върви, другата наливаше течността в чаши и раздаваше на мъжете, които най-напред мушкаха бучки захар в устите си и едва после пиеха.

— Трябва да инсталират телевизионна камера и да излъчват от това фоайе на живо — чу глас. Беше Дейвид Фримън, както обикновено, с евтиния си изпомачкан костюм и с вид на човек, който не е спал цяла седмица. — Програмата може и да спечели трийсет процента от зрителите.

Харди махна с ръка.

— Ще ти трябва съдия коментатор, който да се мъчи да обяснява какво става тук. Погледни само.

Фримън се замисли.

— Добра идея. Ще се сменят на ротационен принцип, както в редовния график. „Тази седмица с вас ще бъде Мариан Браун, а през почивните дни, дами и господа, съдия Оскар Томасино!“

Тръгнаха към 32-и отдел и съдебната зала, в която след час щеше да бъде връчено обвинението на Дженифър Уит. Фримън можеше да отдели само това време, за да научи подробностите по делото. Беше безсмислено да го пилее.

— Как изглеждат нещата? — попита той.

— Искат смъртно наказание.

— Смъртно. Пауъл би трябвало да присъства един-два пъти на екзекуция, за да поомекне.

— Подозирам, че ще му хареса.

Фримън не беше склонен да мисли така — бе присъствал на шест екзекуции в няколко щата и според него нормален човек не би могъл да хареса такова нещо. Пауъл беше напълно нормален.