Тринадесетият съдебен заседател

_Когато Лари отвори вратата, тя го посрещна с чашата уиски в ръка. Беше висок и хубав — с цепнатата си брадичка и все още младото си тяло, на четирийсет и една. Косата му не беше опадала — вълниста и дълга според модата. Италиански костюм, шарена вратовръзка и снежнобяла риза — вратовръзката може да е шарена, казваше той, стига цветовете да си подхождат. Мушна чашата в ръката му, целуна го по бузата, усмихна му се._

— _Къде беше?_

_Боже мили! Не искаше да каже това! Просто се изпусна и й се щеше да имаше как да вземе думите си назад._

— _Как така къде съм бил? Къде, според теб, съм бил?_

— _Исках да кажа… късно е. Помислих си… бях започнала да се тревожа._

— _Да се тревожиш? Хубава работа. — Сякаш едва сега забеляза чашата. — Какво е това?_

— _Уискито ти, Лари. Защо не седнеш малко… за да се съвземеш…_

— _Колко е часът? Знаеш, че като се прибера толкова късно, не обичам да пия преди вечеря. Бих предпочел да сложа малко храна в стомаха си._

— _Знам… но си помислих…_

— _Добре, помислила си си. Полагаш усилия и го оценявам. Само че умирам от глад. Хайде да седнем на масата и да се нахраним, какво ще кажеш?_

_Тя направи крачка назад — не много голяма, за да не прилича на отстъпление._

— _Вечерята ще е готова след няколко минути, скъпи._

_Лари я изгледа._

— _Как така след няколко минути? Прибирам се вкъщи и няма вечеря? Работя по цял ден и се оказва, че няма какво да ям?_

— _Лари, вечерята беше готова преди час. Не знаех, че ще се забавиш толкова и…_

— _Значи вече е късно, така ли? И аз развалих всичко… излиза, че аз съм виновен._

— _Не, Лари, не исках да кажа това. Просто трябва да я претопля. Защо не изпиеш уискито си? Ще е готово след минутка._

_Би могла да използва стария ориз. За щастие, не го бе изхвърлила. Можеше и да не забележи. Ако веднага сложи аспержите и претопли месото на малко по-висока температура, след около пет минути всичко ще е готово, може би и по-малко._

_Видя как челюстите му се стягат, как свива юмруци. Свива, отпуска, свива, отпуска. Направи уплашено крачка назад, после се овладя, усмихна му се._

— _Наистина. Само пет минутки. Няма да усетиш. Обещавам. Изпий си уискито с удоволствие._

_Той погледна надолу към чашата._

— _Не ме учи какво да правя, Джен, става ли? Пациентите ми и без това по цял ден ме засипват с мнения за неща, от които нямат никакво понятие. Съгласна ли си?_

— _Добре, Лари. Съжалявам._

_Той поклати глава._

— _И, моля те, престани да казваш за всичко, че съжаляваш._

— _Добре. — За малко щеше отново да каже, че съжалява, но млъкна точно навреме._

_Той отпи от уискито. Юмруците му престанаха да се свиват. Като че ли щеше да се размине._

_Опрощение._

_Този път._

_Може би._

1

В продължение на четирийсет и три последователни работни дни Дизмъс Харди слагаше костюм и вратовръзка и неизменно отиваше в центъра, в кантората, която бе наел. Кантората беше междинен ход, не доживотен ангажимент. Все още не се чувстваше готов да постъпи на работа в някоя голяма адвокатска фирма — поне, докато не провери дали няма да е в състояние да изкарва прилични пари от някаква дейност, свързана със закона.

Започваше да се съмнява в това.

Наемодател му беше Дейвид Фримън — адвокат, който също бе решил да сложи самостоятелна табела на вратата си — само че беше успял. Шейсетгодишен, по-корав от кората на прочутите ръжени хлебчета на Сан Франциско, възрастният човек се бе превърнал в легенда на града. Някогашната евтина табела сега беше от масивен месинг — „Дейвид Фримън и сътрудници“ — и бе завинтена до вратата на собствената му красива четириетажна сграда във финансовото сърце на града.

Бяха се срещнали преди година, като противници в едно дело за убийство. Още преди да приключи, двамата, макар и неохотно, вече се възхищаваха един от друг, заради някои качества, които притежаваха — неумолимата кучешка упоритост, почти хулиганското отношение към юридическата игра, нуждата от лична независимост. Възхищението постепенно се превърна в приятелство.

През следващите няколко месеца Фримън ухажваше Харди и го предупреждаваше за опасностите на живота в големите правни фирми. Парите наистина са добри, но освен това е налице и отегчителната административна работа, грижата всяка седмица да си осигуряваш по четирийсет платени часа, зависимостта от някой съдружник, пред когото трябва да превиваш гръб (по всяка вероятност дори по млад от четирийсет и едногодишния Харди) — живот като в кошер, където всяко твое решение — от оформлението на докладите, до стратегията на защитата — подлежи на одобрение от един или друг комитет. Дали Харди би искал да се сблъска с всичко това? Защо не даде шанс на истинските си мечти и на инстинкта си? Би могъл да наеме кантора на горния етаж, да ползва библиотеката, секретарката в приемната, да плаща минимален наем, поне докато реши какво да прави по-нататък.

И преди четирийсет и три дни Харди взе кантората.

Оттогава точно четири пъти бе влизал в съдебните зали на съдебната палата. Три от тези дела, за които го бе препоръчал Фримън, бяха за развод и шофиране в нетрезво състояние — участието му в тях бе в най-добрия случай периферно. Клиентите му си платиха глобите и си отидоха у дома. Четвъртото дело беше срещу един приятел на негов познат на име Евън Питърсън — с петнайсет неплатени глоби за неправилно паркиране връхлетял върху знак „стоп“ и бил арестуван моментално. Питърсън му се бе обадил, за да помогне на приятеля му да се измъкне от бюрократичната джунгла, което и бе направил.

Живот на гребена на юридическата вълна!

Следобедът напредваше. На обяд бе отишъл да види жена си и двете деца, Ребека и Винсънт, след това бе пробягал шест километра по брега, през парка „Голдън Гейт“ и обратно до къщата им на 34-а улица. След това се поддаде на католическото си чувство за вина — ами ако някой клиент почука на вратата на кантората му, а той в това време не е там? Облече отново костюма си и подкара към центъра.

Седеше с крака на бюрото и четеше. Вдигна за момент поглед от страницата и се опита да мисли философски — каза си, че днес е четирийсет и третия ден от остатъка на живота му.

— Господин Харди?

На вратата застана Филис, секретарката на Фримън. Беше малко суха, но потенциално мила жена на петдесет и няколко, както си мислеше Харди. Усмихна му се колебливо. Той свали краката си от бюрото, остави книгата, „Година в Прованс“ — мечти, мечти — и й махна да влезе.

— Зает ли сте? Да не би да ви прекъснах?

Той призна, че има няколко свободни минути.

— Току-що се обади някаква жена, на име Дженифър Уит. Знаете ли коя е тя?

Харди изведнъж стъпи здраво на земята. Филис влезе.