Тринадесетият съдебен заседател

Бе започнала да слуша, да се открива пред него. След като прие за момента невъзможността да дойде лично Фримън, най-после се заеха с нещата по същество.

— Не желаете да прекарате остатъка от живота си в затвора, нали госпожо Уит?

— Не за нещо, което не съм извършила, господин Харди.

— Добре. Искам да ви попитам, какво имахте предвид, като казахте, че си го заслужавате? Какво заслужавате?

Реакцията й му се стори патетична. Тя се отдръпна, сякаш очакваше да я ударят.

— Нищо… всичко… това…

— Защо?

— Не трябваше да допусна да се случи. Не бях там. Може би, ако бях… — Отново поклати глава.

— Какво се случи? Защо полицаите мислят, че вие сте го направили? — Искаше да чуе нейната версия. И през ум не му бе минавало, че ще има нещо общо със случая, така че бе следил съобщенията за престъпленията по телевизията и във вестниците небрежно, като една от многобройните семейни трагедии, които помагат на продажбите на сапун или хамбургери и повдигат тиражите на вестниците.

— Не знам. Не разбирам. Когато дойдоха да ме арестуват, попитах…

— А какво ви отговориха?

Тя сви рамене, видимо озадачена.

— Заприказваха за правата ми, обясниха ми, че мога да мълча, да си взема адвокат… такива неща.

— Но очаквахте да се случи, нали? Вероятно…

Тя го прекъсна със сух глас, изпълнен с горчивина.

— Не съм мислила за нищо, не разбирате ли? Просто се мъчех да преживявам дните.

Харди знаеше какво иска да каже. Дженифър драсна с нокът повърхността на бюрото и се вгледа в жълтеникавата люспа от лака. Преглътна отново — сякаш събираше сили, за да не рухне. Но гласът й звучеше почти неутрално — макар и уморен. Харди беше сигурен, че това е защитна реакция. Трябваше да я омекоти, ако някога се стигнеше до процес. Сега правеше впечатление на хладна жена, дори студена.

Но дотогава щеше да мине още много време.

— Тъкмо бях започнала да свиквам с ужаса… Искам да кажа… Добре, някой е дошъл, за да обере къщата или е имал проблеми с Лари… _не знам дали е така…_ И го е застрелял. Лари… Боже мой! Но Мат…?

Започваше да губи сражението със сълзите.

Харди слушаше.

— Вестниците писаха, че това с Мат е станало случайно. Влязъл е, когато не трябва или нещо такова.

Тя кимна.

— Точно за това мислех, господин Харди. Ако той не беше там… ако беше на училище, ако само не беше влязъл там… Или ако си бях седяла у дома, може би щях да го предпазя… — Дженифър прехапа устна, удари с юмрук по масата. — Точно за това си мислех… не за проклетите _причини_ те да си помислят, че съм го направила аз. И не мисля за нищо друго. — Една сълза капна на масата и тя я избърса с ръка. — По дяволите. По дяволите!

Гласът й отново прозвуча хладнокръвно.

— Всичко е наред — увери я Харди. Искаше да я успокои, да не допусне да загуби контрол над себе си.

— Нищо не е наред.

Той се облегна на стола. Беше права и й вярваше.

Най-накрая, нещо съществено:

— Може би си мислят, че е било заради застраховката, но не е…

— Каква е сумата?

— Лари… беше лекар, а знаете… може и да не знаете, но лекарите са луди на тема застраховки. Сигурно е нормално, при тяхната професия… Както и да е, Лари беше застрахован за два и половина милиона долара.

Харди се замисли и отбеляза:

— И това се удвоява при насилствена смърт или нещастен случай.

Дженифър кимна.

— Лари искаше да е сигурен, че… че ако умре, с Мат ще можем да платим къщата и ще сме осигурени. Вноските не ни се сториха високи. Той можеше да си позволи да ги плаща. Сега си мислят, че съм… — Тя млъкна, отново се пребори с мисълта. — Смятат, че съм ги убила заради парите. Безумие! Кошмар! Имахме предостатъчно пари! Лари печелеше шестцифрени суми.

— Но без него бихте имали повече, нали? — Пробваше. Чувстваше, че трябва.

— Да, но… — Протегна ръка и докосна неговата. — Боже! Предполагам, че това е другото… Карахме се. — Дженифър сви рамене. Отвори уста, затвори я отново. — Ходех на психоаналитик, а Лари… Както и да е… Карахме се, но не е ставало дума за развод. И двамата не искахме това. Имахме Мат.

— От колко време бяхте женени?

— От осем години.

Харди беше извадил бележника си, но преди всичко слушаше. Следеше дали ще долови фалшива нотка. Спря я, защото си даде сметка, че отбягват главния въпрос.

— Не са ви арестували за няколко скарвания със съпруга ви, госпожо Уит. Би трябвало да има някакъв по-сериозен мотив, иначе не биха го направили. Казаха ли ви какъв е той?

Пак прехапа долната си устна.

— Сигурно заради пистолета, но инспекторът ме попита за него, когато го намериха, и аз казах, че не знам нищо.

— Какъв пистолет?

— Пистолетът на Лари… застреляха го със собственото му оръжие. В началото обаче не знаеха, че е той… не го намериха в къщата.

— Не разбирам.

— Държахме го в нощното шкафче, но те го откриха около две седмици след това. Някой го бил намерил под контейнер за боклук и инспекторът каза, че по него имало мои отпечатъци. Естествено, че ще има. Всеки две седмици го вадех, за да бърша праха в шкафчето.

Харди не отговори. Тя поклати глава.

— Бях навън, за да направя кроса си. Живеем… живеехме… — Сви юмрук и удари по масата. — Знаете какво се опитвам да кажа.

— Всичко е наред. Само ми разкажете какво точно се случи.

Дженифър се вгледа в свития си юмрук. Сложи другата си ръка върху него и го придърпа към себе си.

— Виждате ли, къщата ни е на високо място. Беше сутрин, около девет и половина или десет. Лари ми позволява… Искам да кажа, обикновено бягам три пъти седмично. Когато се върнах, отпред имаше полицейска кола, а полицаят стоеше пред вратата. Спомням си, че ми се стори странно, защото ако беше позвънил, Лари или Мат щяха да му отворят, нали?

— Да.

— Но той просто _стоеше_. Аз минах през портата и го попитах дали мога да му помогна с нещо. Обясни ми, че са се обадили за някакви изстрели. Първо викове, после — изстрели.

— Карахте ли се онази сутрин? С Лари? — Стори му се, че отново се мъчи да се скрие и това започна леко да го изнервя. Тя протегна ръка към неговата още веднъж и мълчаливо помоли за търпение. — Колко време ви нямаше в къщата?

— Кога? О… около час. Трябваше да се върна до един час. — Видя реакцията му и продължи: — Лари се безпокоеше, ако не съм си у дома. Знаеше къде бягам и колко време ми отнема, така че… това с единия час беше нещо като правило.

— Добре, да продължим нататък. Полицаят чакаше пред вратата…