Тринадесетият съдебен заседател

— Дженифър, тук става дума за професионализъм и мога да те уверя, че Дейвид е един от най-добрите. Няма нищо лично. Ако изнасилването можеше да облекчи положението ти по някакъв начин, той щеше да се вкопчи в него със зъби и нокти, само че не е така, защото ти избяга…

— Ако някога се измъкна, ще се върна там и ще убия онзи надзирател, кълна се!

Харди се огледа инстинктивно. Надяваше се помещението да не се подслушва. Наведе се напред и каза съвсем тихо:

— Най-добре ще е, ако през следващите няколко месеца сведеш заплахите за убийство до минимум, става ли?

Дженифър се усмихна.

— Не го казах сериозно.

— Знам, но понякога чувството за хумор тук е малко особено.

— Ще внимавам. — Тя се вгледа през стъклото в празната стая за надзирателките. — Жена ти ми допадна.

Харди кимна. Щеше му се да не говорят за това, макар и да си даваше сметка, че няма как. Може би тъкмо тази беше причината да се отбие сега — да се увери, че срещата между двете не е оказала особено влияние.

— Каза ми, че сте си поговорили.

Дженифър сви рамене.

— Да. Беше ми приятно. Преди всичко побъбрихме за женски работи, но никой не беше разговарял с мен като с нормален човек от толкова време, че…

— Нали доктор Лайтнър идва тук всеки ден?

Видя, че въпросът му я изненада. Не успя да разбере как тя оценява факта, че знае за посещенията.

— А, да… разбира се. Кен…

— Той не разговаря ли с теб като с нормален човек?

Най-неочаквано Дженифър се усмихна. Харди си помисли, че не би било зле да запише на видеокасета някои от разговорите им, за да се опита да разбере кое предизвиква тези усмивки. Имаше чувството, че резултатът няма да му хареса.

— Кен не се брои — отвърна тя. — Освен това за него никой не е нормален. Тази дума няма смисъл. Психиатричен жаргон.

Харди бе разговарял достатъчно с доктор Лайтнър, за да схване какво има предвид Дженифър.

— Ами в Коста Рика? Там с никого ли не разговаря?

Тя го погледна за миг, после отклони очи.

— Не. Реших, че ще е по-добре да не го правя.

— А с какво се занимаваше?

Празното помещение за надзирателките изглежда отново погълна вниманието й.

— Първите няколко дни бях в един хотел. Ходих на плаж, прочетох няколко книги.

Би могъл да я попита кои, но нямаше намерение да провежда разпит. Както и изнасилването, престоят й в Коста Рика нямаше връзка със събитията от миналия декември.

— Споменах ли, че се срещнах с майка ти? — попита той.

— Спомена, че имаш намерение да го направиш. Как ти се стори тя?

— Зле, Дженифър. Баща ти я беше насинил от бой. — Реши, че няма смисъл да съобщава повече подробности. Споменът за онази вечер все още не го оставяше на мира. — Дженифър наведе глава към масата и опря палец до устните си. — Казаха ми, че това… побоищата… често се предават от поколение на поколение.

Тя вдигна очи и го изгледа болезнено.

— Вече говорихме за това. — И няма да го правим пак, сякаш искаше да каже. Изведнъж стана делова, енергична и, странно, почти весела: — Нещо друго?

Харди извади бележника от чантата си. Предната вечер бе систематизирал бележките си от посещението в къщата на Дженифър, бе подготвил въпросите си.

Оказа се, че между трагедията и арестуването й е живяла там, но не е могла да събере сили да се качи на горния етаж. Влязла в спалнята само веднъж, за да си вземе дрехи и разни други неща, но толкова се разстроила, че повече не посмяла да го направи.

— Тогава откъде беше сигурна, че пистолетът е на мястото си?

— Обърках се. От долния етаж не липсваше нищо. Не бяха взели бижутата ми. Изобщо не се сетих за пистолета. Знам… това е голяма грешка.

— А възможно ли е да е имало и друг пистолет? — попита Харди.

— Какъв друг пистолет? Къде?

— Не знам. Където и да е. Може би Мат е имал пистолет? Играчка?

Тя поклати глава.

— Не. Не искахме да си играе с такива неща. И двамата с Лари бяхме против. Той казваше, че като лекар е виждал прекалено много нещастни случаи.

— Значи не е имало пистолет?

— Не. Защо питаш?

— Опипвам почвата. Кучето пазач е длъжно да лае.

Този път Дженифър въздъхна.

— Това ме уморява.

— Само още един въпрос. Може ли?

Тя кимна.

— Говори ли ти нещо „Крейн и Крейн“?

Дженифър направи гримаса.

— Не мога да се сетя. Какво е? Някаква игра?

— Адвокатска фирма. Чувала ли си за нея?

— Защо?

— Отговори ми.

Дженифър пак поклати глава.

— Не ми звучи познато. Не. Защо питаш?

— Вероятно Лари я е търсил за нещо. — Харди прибра бележките си.

Дженифър се замисли. Надзирателките се върнаха в стаята си с пакетчета пуканки.

— Нямам представа какво е това — каза най-накрая Дженифър. — Името не ми говори нищо.

21

Напоследък Харди се чувстваше по-добре в кабинета си — беше замазал дупките от стреличките, а мишената беше окачена. Беше рано следобед и той се упражняваше — опитваше се да улучи всички числа от най-малкото до най-голямото. Някога го постигаше с десет хвърляния. Сега беше стигнал осмото, но без никакъв успех.

Фримън влезе, без да чука. Харди отново не улучи.

— Това не се плаща.

— Мисля — обясни Харди. — Разсъждавам.

Фримън затвори вратата и седна на ъгъла на бюрото.

— И аз мисля. Мисля, че след два месеца имаме дело, така че Дийн Пауъл да има достатъчно време, за да се занимава с изборите си, а аз не мога да възразя, защото клиентката ми не ми позволява.

Харди хвърли за пореден път и този път улучи. Постепенно възвръщаше формата си. Взе още една стреличка, запрати я без да се цели и тя попадна в десетката.

— А когато отивам при най-добрия си помощник, за да проверя докъде е стигнал — продължи Фримън, — го заварвам да мята стрелички. Само аз ли се чувствам притеснен тук? Два месеца за дело за предумишлено убийство! Кой е чувал такова нещо?!

— От началото минаха пет.

— Какво от това? На кого му минаваше през ум, че ще я спипат в Коста Рика? Може би Томасино си мисли, че през това време сме се готвили за процес. Все едно, ти на чия страна си, дявол да го вземе?

— Както винаги, на страната на истината и справедливостта. Процесът няма да започне след два месеца. След два месеца ще започне изборът на съдебни заседатели.