Тринадесетият съдебен заседател

— Е, добре, тогава е най-фотогеничната некрасива жена на света. Така или иначе, за мен тя не е истинско човешко същество, не е нещо, от което не се боя или което не ме тревожи…

— Ами ако не иска да се срещне с теб?

— Значи не иска и толкова.

Беше права. Ако Дженифър откажеше да се срещне с Франи, нямаше да говорят повече. Джинът, който почти не се усещаше, уверяваше тялото на Харди, че вечерта е станала по-мека, че е добила някакъв топъл отблясък… Увери Франи, че ще направи, каквото може. Не беше кой знае какво… Ако ще я накара да се чувства по-добре…

Как би могла да навреди евентуалната им среща?

Когато по-рано през деня се свърза с Нанси Дистефано, я помоли да му се обади по-късно, за да си уговорят среща, защото не беше наясно с разписанието си и й даде както служебния, така и домашния си телефон.

Тя се обади малко след девет. Гласът й беше дрезгав, хриптящ, едва се чуваше.

— Господин Харди?

Каза му къде се намира и помоли да отиде при нея веднага, защото можело и да няма друга възможност. Харди уведоми жена си, че ще излезе и тя не остана очарована.

Улица „Улоа“ беше тъмна.

Харди бе изпил мартинито си и сега ранният полумрак се смесваше с вътрешната топлина. Къщата на Дистефано беше само на две пресечки от студения океан. Спря отпред.

Беше с яке, по дънки и боса. Седеше на полутъмната веранда. Когато слезе от колата, тя стана и тръгна с нестабилна походка по бетонната алея, която разделяше моравата. Посрещна го по средата. Докосна го по ръкава и моментално дръпна ръката си, сякаш се опари.

— Той няма да ни чуе тук. Вече не би могъл. Слава Богу, изгуби свяст.

Трепереше. Харди се зачуди, дали не е пияна.

— Кой загуби свяст?

— Фил, разбира се. — Засмя се тихо, нервно. — Кой друг? Съжалявам за тази вечер… За срещата. — Не фъфлеше. — Помислих си, че можем… но Фил…

Харди махна с ръка. Очите му привикваха с полумрака. Единствената светлина идваше от лунното небе. Лицето на тази жена силно му напомняше за Дженифър — измъчено, все още привлекателно. Вадеше го от равновесие.

Тя пристъпваше от крак на крак, като че ли не си даваше сметка, че го прави.

— Помислих си, че може да е от полза за дъщеря ми.

— Възможно е. Не знам. Добре ли сте?

Жената се наклони някак странно и се улови за хълбока.

— По-добре да седнем.

Без да го чака, тя тръгна към малката веранда, оградена от ниска каменна стена. Облегна се на една от колоните.

— Госпожа Дистефано?

Направи му знак да мълчи. Дишаше тежко. Когато превъзмогна болката, която изглежда я измъчваше, отново се обърна към него и опита да се изправи. Очите й бяха влажни, но сякаш нямаше сили да заплаче.

Изправи се с видимо усилие, после се обърна към него. Вдигна глава, пое дълбоко въздух, отърси се от колебанието и отвори якето, с което беше облечена. Отдолу беше гола.

Тялото й — гърдите, ребрата, корема — бяха насинени и отекли на десетина места. Харди остана като парализиран на около метър от нея. Почувства как в гърдите му се надига гняв. Сини петна, разкъсани капиляри, следи от удари с юмрук. Пристъпи към нея, улови реверите на якето и внимателно ги затвори. Лайтнър бе прав за бащата на Дженифър.

Госпожа Дистефано се облегна отново на колоната и бавно се отпусна на плочите.

— Казах му… на Фил… че го правя за Дженифър. Че не е кръшкане. Той попита как така най-напред не сте се опитали да говорите с него…

Харди притисна слепоочията си с длани. Това бе повече, отколкото бе в състояние да си представи.

— Дженифър ме посъветва да говоря с вас. Ако беше казала да се обърна към него, щях да се съглася.

— Знам. Обясних му… поне се опитах.

— Нямах понятие, че ще ви навлека…

Тя отново докосна ръкава му.

— Не, не. Вината не е ваша. Това се случва непрекъснато.

Харди вдигна очи.

— Трябва да сложите край. Трябва да се оплачете.

Нанси Дистефано поклати глава. Продължаваше да трепери, да се мъчи да потисне болката. Очите й му казаха съвсем ясно, че не знае какво говори.

— Къде ще се дяна след това? Какво ще правя?

— Където и да е, каквото и да е! Просто трябва да сложите край на този ад.

Тя продължи да клати глава.

— Фил няма да ме остави. Никога. Дори няма да позволи да говоря с вас.

— Преместете се на друго място.

— Опитвала съм. И винаги се връщам. Светът навън е жесток, господин Харди. Тук поне някой се грижи за мен…

— Ако се грижеше, нямаше да постъпва така.

— Не се случва много често. Страхува се да не ме загуби, разбирам го. Казвам му, че няма за какво да се безпокои, но той е толкова ревнив… Не бих ви се обадила тази вечер, може би и не трябваше, но щом е за Дженифър…

— Той постъпвал ли е така и с нея?

— Фил? Не. Никога не е вдигал ръка срещу нея. Даваше си сметка, че ако го направи, ще го оставя. Не би го понесъл. Не… Това — тя посочи с жест тялото си — е между нас двамата. Няма нищо общо с дъщеря ни.

Харди се вторачи надолу в осветената от луната морава. Тази жена защитаваше мъжа, който я бе пребил от бой.

— Толкова е ревнив…

Опита да се съсредоточи.

— А сега какво, госпожо Дистефано?

Тя сви рамене.

— Дори нямах намерение да споменавам тези неща пред вас. Това е нищо.

— Добре, нека да е нищо.

— Искахте да говорим за Дженифър. Ако не беше станало така… Изглежда не трябваше да казвам на Фил, а просто да се измъкна за малко. Всъщност, аз съм си виновна.

Самоукоряване, повтаряне, отричане. „Аз съм си виновна.“ Така ли е било и при Дженифър? Отново си спомни Лайтнър. Попита я.

Тя кимна, видимо благодарна, че той изглежда я разбираше.

— Най-добре да оставим това и да поговорим за каквото искахте. Така е най-добре.

Харди се опита. Пое хладния нощен въздух и положи усилие да се съсредоточи достатъчно, за да заговори за Том. Не успя.