Тринадесетият съдебен заседател

Харди най-накрая бе открил брат й Том на един строеж. През деня не успя да се добере до него, но след работно време се върна, обул мръсни дънки и с кашонче бира в ръка, така че поговориха в продължение на двайсетина минути.

Том потвърди думите на майка си — Дженифър и Лари бяха престанали да посещават родителите й няколко месеца след сватбата си. По онова време той бил на седемнайсет. Личеше си, че това бе оскърбило някогашното момче, а сегашният мъж прикриваше раната с ругатни.

За последен път Том бе виждал семейство Уит на Коледа. Досега никой не беше споменал този факт и Харди попита защо.

Том сви рамене пренебрежително. Кой го е грижа? Отбил се при родителите си следобеда, изпил една-две бири и майка му започнала да се жалва за Джени и за внука, когото дори не била виждала. Купила на Мат подарък, а той нямало да дойде да си го получи.

Том се ядосал, яхнал велосипеда и подкарал към къщата на сестра си, готов да срита някого по задника, но когато пристигнал, си дал сметка, че няма да има голяма полза от това. Нищо нямало да се промени. Оставил своя подарък за племенника си — топка за бейзбол и бухалка — пожелал весела Коледа на Дженифър, казал й, че трябва да се отбие с Мат покрай баба му, така че малкият да получи подаръка си, и си тръгнал.

Те, разбира се, не отишли, което не изненадало никого.

Това обаче, помисли си Харди, би могло да е катализаторът, за който говореше Глицки. Том едва ли би хукнал да убива мъжа на сестра си без причина, но при подобно презрително пренебрежение…

Уолтър Теръл беше с тях, докато преглеждаха веществените доказателства и сравняваха компютърната разпечатка с описа им.

Окървавената риза на Лари. Останалите дрехи. Нещата от джобовете му — гребенче, швейцарско джобно ножче, ключове, няколко монети, включително и четвърт долар, намазан с лак за нокти.

— Лари висял ли е по баровете? — Харди все още не беше установил подобно нещо.

Теръл поклати глава.

— Няма такива признаци.

— Този четвърт долар е от някой бар. — Теръл и Фримън го изгледаха с недоумение. — За мюзикбокса — обясни Харди. — Боядисваш своите монети, за да не ти добавят към сметката за музиката.

Фримън не беше впечатлен.

— Значи е отишъл да пийне едно за Коледа. Може би. И при мен са попадали такива монети. Това е без значение.

Но имаше твърде малко неща, за които да се улови, така че Харди бе готов да се вкопчи във всичко.

— Два дни преди да бъде убит, всичко е от значение.

Фримън не отговори. Премести монетите встрани и придърпа един плик, който беше пълен като че ли с боклук.

— Какво е това? — Експертите бяха почистили стаята основно и бяха прибрали всичко, което им се бе сторило интересно — включително и съдържанието на кошчето за боклук — използвани салфетки, опаковки от подаръци, пликове. — Веществени доказателства ли са?

Теръл бутна към него още един плик и отговори отегчено.

— Знаеш какви са процедурите. Прибрали сме всичко това, за да го използваш, ако искаш. Ти ще решиш дали ти трябва или не.

Фримън придърпа плика към себе си и извади отвътре пистолета. Свери номера с този от описа, помириса цевта. След това се вгледа в доклада за отпечатъците от пръсти и вдигна въпросително поглед.

— По оръжието няма нейни отпечатъци?

— Пълнителят. — Теръл не изглеждаше ни най-малко изненадан. Бутна към тях още един плик. — Избърсала е пистолета.

— _Някой_ го е избърсал. — Фримън го изгледа лошо.

Теръл сви рамене.

— Щом казваш… — Петък следобед, ставаше късно, помещението в сутерена на съда беше задушно.

Фримън изсипа новия плик. Очакваше отвътре да изпадне пълнителят, но пред очите им се появи още един пистолет.

— Какво, по дяволите, е това? Има ли го в описа?

Теръл поклати глава.

— Плик трийсет и седми. „Съдържание на контейнера за боклук.“ Искаш ли да видиш опаковките от яйца, който намерихме вътре?

— Добре, добре — отвърна Фримън. — Защо това е тук?

Теръл разпери ръце.

— Беше в контейнера. Сега е тук. Откъде да знам как е попаднало там?

— Но това е пистолет!

Теръл протегна ръка и го взе.

— Успокой се — каза той навъсено.

— Достатъчно спокоен съм. — Фримън се отпусна на облегалката. — Добре, синко, спокоен съм.

— Играчка е — обясни Теръл. — Прилича на истински, но е от пластмаса. Това е. Доколкото мога да преценя, няма нищо общо с веществените доказателства по делото.

— Тогава защо е сред тях? — Фримън умееше да се прави на глупак при нужда. Отговорът беше повече от очевиден.

— Защото беше в същия контейнер, в който и истинският. В началото си помислих, че може би си струва да го задържа.

— Същия контейнер ли?

Теръл кимна.

— И двата изпаднали на асфалта. Типът, който ги намерил, ни се обади, когато видял истинския.

— Боклукчията?

— Да.

— Каква е връзката? — попита Фримън. Той все още се опитваше да схване.

— Няма връзка. Тъкмо това се опитвам да ти кажа. Имах една теория и реших, че трябва да я проверя. Човек никога не знае какво ще се окаже съществено.

Харди знаеше, че това е методът на Теръл.

— И каква беше теорията ти?

— Ами… престъпникът влиза с този пистолет… той прилича на истински, нали? Може би се е занимавал с обири и с него е плашел хората. Влиза в спалнята, вижда истинския патлак, Лари и момчето го изненадват, той се паникьосва и… Бам! Това си мислех, преди да се сетя за Дженифър.

— А взеха ли отпечатъци от него?

— Разбира се. Но няма нищо. Реших, че трябва да има някаква връзка, но сгреших. Освен това онзи тип ми каза, че в боклука от всички играчки най-често се срещат пистолетите.

— В боклука?

— Така каза. Някои родители не искат децата им да си играят с пистолети и когато някой роднина им подари за Коледа или рождения ден, го изхвърлят. На второ място били куклите Барби. Можеш ли да повярваш? Кой би изхвърлил чисто нова кукла Барби?

— Можем ли да го задържим за делото? — Фримън се наведе напред, видимо заинтригуван.

Теръл сви рамене.

— Ако ти трябва, няма проблем. Ето, отбележи го в списъка.

Подаде играчката на Фримън, той я огледа и я подаде на Харди.