Тринадесетият съдебен заседател

— Стига, Дейвид… нужда! Кой знае какво е нужда!? Аз я обичам и тя го знае много добре.

— Не искам да говоря празни приказки, но според мен децата знаят. Франи също знае.

— Добре, по дяволите, и аз имам нужда от нея. Въпреки че сме възрастни. И двамата имаме да се занимаваме с нещо… аз с това дело… тя с децата. Какво трябва да правим? Затова беше срядата. За да не губим връзката помежду си.

— Не мисля, че връзката е много… сам го каза. Ти се занимаваш с делото, тя с децата.

Харди бръкна в джобовете си и закрачи напред-назад. Фактът, че спореше с Дейвид Фримън и се мъчеше да докаже пред него, че Франи не трябва да се чувства както се чувства, не променяше другия факт — че изглежда нещо твърде сериозно се бе променило помежду им, равновесието бе нарушено.

Може би Фримън беше прав — Франи може би вече не чувстваше, че той има нужда от нея. Нямаше как да не признае, че напоследък не й го показваше. Сутрин излизаше рано, връщаше се у дома късно, дори и тогава не преставаше да работи, дори и през почивните дни.

Но пък и той не чувстваше, че тя има нужда от него. Франи се грижеше за децата, за къщата, беше погълната от задълженията си. Бяха свързани един с друг — поне така смяташе той — и това бе важна част от така наречената „възрастна любов“.

— На твое място бих я изненадал. — Фримън се приближи до него и го потупа по рамото. — Бих нарушил монотонността. Може би просто й е дошло до гуша. Вижда, че не си при нея и се страхува, че вече никога няма да се върнеш. Затова се отдръпва.

— Но аз съм с нея през цялото време. Делото едва сега започва. Нима очаква нещо друго?

— Май въпросът опира до това, от какво има нужда тя. — Фримън отвори стъклената врата към заседателната зала. — Да се връщаме в съда. Нейно височество не обича закъсненията.

Джон Страут, съдебният лекар на област Сан Франциско, беше позната фигура на Харди и всички юристи в залата. Авторитет от национален мащаб, този уважаван медик се явяваше да дава показания на всички дела и предварителни заседания за убийства в Сан Франциско — може би по веднъж седмично през последните тринайсет години. Сега бе отпуснал въздългото си тяло на стола за свидетелите и очевидно се чувстваше като в свои води.

Пауъл, без да показва никакви признаци на следобедна отпуснатост, прокара ръка през бялата си грива и поздрави Страут сърдечно, като стар приятел, за да видят съдебните заседатели. После премина право по същество.

— Доктор Страут, вие ли извършихте първоначалната аутопсия на Нед Холис през 1984-а?

— Да, аз.

— И какво беше заключението ви тогава?

Страут наклони стола си назад, за да кръстоса крака и на широкото му, открито лице заигра усмивка.

— Направихме процедура „А“ и стигнахме до заключението, че смъртта е настъпила ненасилствено, вследствие на свръхдоза кокаин, в комбинация с алкохол.

— Процедура „А“? Ще обясните ли на съдебните заседатели какво означава това?

Страут се наклони напред и даде двуминутно обяснение — чрез процедура „А“ се установявало наличието на повечето отрови и летливи вещества. Тя била най-проста и най-евтина. Ако при нея се установяла причина за настъпване на смъртта, при липса на подозрения за нещо по-сериозно, не се продължавало нататък с изследванията.

— И при въпросната процедура „А“ вие установихте наличие на кокаин и алкохол в тялото на господин Холис, така ли е?

Страут се намръщи. Не му влизаше в работата да търси прост език, за да го разбират съдебните заседатели. Вече бе станало известно, че в този случай не е успял да открие истинската причина за смъртта и държеше да обясни всичко пределно точно.

— Открихме смъртоносна концентрация на кока-етилен, извинете ме за термина, но това е страничен продукт, който се получава при смесването на алкохол и кокаин в кръвта.

— И след като открихте кока-етилен, прекратихте аутопсията?

— Не изцяло. Престанахме да търсим друга причина за смъртта. Ако ни докарат труп с нож забит в главата, няма да тръгнем да търсим паралелен инфаркт. Но аутопсията не приключи с тази находка. Лабораторните проби и физическия преглед са две различни неща в края на краищата.

Страут обясни, че за изследване на кръвните проби имало специална лаборатория, а същинската аутопсия изследвала само тялото и органите.

— Когато резултатите са налице, сравняваме резултатите от лабораторните проби и аутопсията, за да видим дали няма да излезе още нещо.

— А какво стана в нашия случай?

— Открихме кока-етилен. Нямаше индикации за присъствието на барбитурати или алкалоиди. Открихме вероятна причина за смъртта още при процедура „А“, така че престанахме да търсим друга.

Пауъл кимна на Страут, после се обърна последователно към съдебните заседатели и Дженифър. Харди я изгледа странично. Тя се усмихваше на прокурора. Докосна ръката й и почувства как тялото й се вдърви, лицето й застина в гримаса.

Разпитът продължи без изненади. Както обвинението, така и защитата биха могли да се възползват от някои от медицинските подробности — фактите бяха неоспорими, — но нито Пауъл, нито Фримън изглежда нямаха желание да се захващат с това. Имаха си причини. Пауъл искаше съдебните заседатели да добият съвсем жива представа за случилото се преди толкова години. Беше умрял здрав и прав двайсет и шестгодишен младеж. Прокурорът държеше да изтъкне това, всички да видят как реагира убийцата, която бе отнела този живот. След като свърши с описанието на процедура „C“ и открития в лявото бедро на трупа атропин, Пауъл заразпитва Страут за неща, които не бяха така тясно свързани с преките му изследвания.

— Доктор Страут, атропинът се отпуска само по лекарско предписание, нали? Не е възможно да се купи без рецепта?

Страут потвърди.

— А за какво се използва в медицината?

— За анестезия и за спиране на слюноотделянето. — Съдебният медик си го биваше — усмихваше се на всички, гледаше приветливо и дружелюбно.

— Изненадахте ли се, когато открихте атропин при процедурата, която току-що описахте?

— Възразявам. — Фримън скочи като ужилен, а Вилърс моментално призна възражението му. Пауъл не се смути.

— Доктор Страут, известно ли ви е дали атропинът се използва масово като наркотично средство?

Фримън понечи да стане отново, но се отказа и остави прокурорът да продължи с въпросите си. Докога?

— И да се използва, не е често.

— Той не предизвиква опиянение или нещо подобно?

Харди погледна Фримън. Пауъл си позволяваше твърде много, а Дейвид се държеше сякаш нищо не е станало.

— Не.

— А има ли халюциногенен или подобен ефект в комбинация с други вещества?