Тринадесетият съдебен заседател

— Не.

— Тоест, ако човек редовно употребява наркотици, не би…

Най-после Фримън вдигна ръка и се обади:

— Ваша светлост, това са предположения, не по същество.

Отново признаха възражението му. Пауъл се усмихна и се извини като истински джентълмен, после кимна на съдията и доктора.

— Благодаря ви, доктор Страут. Нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш, господин Фримън.

Неугледният адвокат на защитата, не по-малко дружелюбен от Пауъл, макар и да изглеждаше по-убедителен от него, както се стори на Харди, стана и се приближи до свидетеля, като вдигна приятелски ръка за поздрав. Сякаш искаше да подскаже на съдебните заседатели, че и той е колега и приятел на съдебния лекар, че не е от „лошите“, след като работи за защитата.

— Доктор Страут… тези ексхумации… те не са приятно занимание, нали?

Страут беше напълно спокоен. Беше му се случвало да дава показания в продължение на седмица. Гледаше на това като на почивка от обичайната работа в моргата. Разпери ръце.

— Такава ми е работата. Понякога обаче е доста интересно.

— Случаят с Нед Холис беше ли от интересните?

Страут се замисли за миг, после отговори:

— Бих казал, че да.

— А можете ли да обясните на съдебните заседатели, защо според вас беше така?

Страут нямаше нищо против да побъбри.

— Ами… всяка аутопсия, търсенето на причините за смъртта, е нещо като ребус. Както вече обясних, изследваме труповете, за да установим наличие на всякакви отровни субстанции, изследваме тъканите, с надеждата да разберем истината. Когато става дума за смърт, настъпила преди много години, нещата наистина могат да се усложнят сериозно. Това имах предвид, когато казах, че е интересно.

Фримън, който слушаше внимателно, се приближи до съдебните заседатели.

— Какви са тези усложнения, докторе?

— Ами… най-напред труповете се разлагат. Някои вещества се разграждат химически, превръщат в други или изчезват. Изпаряват се. С времето могат да се загубят всякакви следи.

— Това ли стана в случая с господин Холис?

— До известна степен.

— Но той беше интересен от ваша гледна точка… нарекохте го „ребус“, ако не се лъжа?

Страут кимна.

— Защото се наложи да търсим друга отрова… И не само веществото, а и начина, по който е проникнала в тялото. — Съдебният лекар, идеалният свидетел, се наклони леко напред и заговори направо на съдебните заседатели. — При първата аутопсия например, ние бяхме изследвали съдържанието на стомаха, но сега трябваше да се убедим, че не сме пропуснали нещо и опитахме пак. Без резултат. Макар че първия път бяхме открили следи от атропин, не беше налице смъртоносна концентрация.

— Какво направихте после?

Харди погледна към съдебните заседатели. Ставаше дума за зловещи неща и никой не спеше. Страут продължи с ентусиазъм — явно обичаше работата си:

— Точно това е интересното. При скорошна смърт винаги остават следи от игла, драскотини и така нататък. В нашия случай, обаче, взехме проби от различни места и извадихме късмет.

— В какъв смисъл?

Страут заобяснява нещо на професионален език, с латинските имена на мускулите, но Фримън го спря и го накара да обясни, че отровата е влязла през горния край на лявото бедро.

— Сигурен ли сте, че е било отпред? Не е възможно да е проникнала отзад, например?

Страут беше сигурен.

— Не е възможно. Мускулите не са свързани пряко. — Още малко медицински подробности, но в края на краищата всичко се изясни — отровата беше проникнала през горния край на лявото бедро, отпред.

На Харди всичко това му се стори прекалено — всички вече знаеха тези факти. Но Фримън попита:

— А възможно ли е човек сам да си постави инжекция на това място?

Без да трепне, дружелюбно, Страут отговори, че е напълно възможно.

— При изследването си установихте ли по някакъв неоспорим начин, че инжекцията не е поставена от самия Холис?

— Какъв неоспорим начин?

— Не знам… Може би някаква драскотина, следи от насилие?

Страут се замисли.

— Не, нищо такова. Беше минало твърде много време.

Фримън отиде до масата с веществените доказателства и взе номер 5 — доклада от първата аутопсия.

— Докторе, забелязахте ли нещо преди девет години, въз основа на което категорично да отхвърлите възможността Нед Холис сам да си е поставил инжекцията?

Страут огледа доклада и го върна.

— Не. Нищо такова. Разбира се, имаше следи от игла.

— Следи от игла? Къде бяха те, докторе?

— По ръцете.

— Там, където се инжектират наркоманите ли?

— Да.

— А открихте ли такива следи по бедрата?

— Не. Отбелязал съм го и в доклада.

Пауъл седеше с наведена глава на мястото си, скръстил ръце на гърдите. Понасяше поражение и си даваше сметка за това. Фримън, който досега беше загубил само половин точка, очевидно нямаше да се задоволи с казаното дотук. Отдалечи се към средата на залата и попита:

— Докторе, значи е възможно да не обърнете внимание дори и на скорошни следи от инжекция?

Докторът кимна добродушно и отговори както винаги — убийствено честно:

— Не само, че е възможно, господин Фримън, но се случва и то доста често. Както тогава. Атропинът е проникнал през бедрото. Само така би се образувала въпросната концентрация. Никак не е лесно да се открият и опишат убождания с игла. — Страут разпери ръце и добави: — Така е.

30

Дженифър Уит бе придружена от приставите до седмия етаж, после я поеха две надзирателки. Тя съблече хубавите си дрехи и внимателно ги окачи на дървените закачалки, които надзирателките мушнаха в шкафчето. После се обърна към стената и свали финото бельо, донесено й от Фримън, нахлузи червения затворнически костюм и мушна нещата си едно по едно в пластмасовата торба, която й подаде надзирателката Милнър — пълна, усмихната, с лунички и редки зъби.

Другата надзирателка, Монтанес, се приближи, за да я поведе към килията.

— Как мина днес? — попита Милнър.

Дженифър сви рамене.

— Шайка мъже, които не спират да приказват.

— Така си е. — Монтанес я поведе към вратата.

— Все пак, съдията е жена. Казва се Вилърс. И от съдебните заседатели някои са жени.

Но тези подробности не интересуваха надзирателките кой знае колко. Те застанаха от двете й страни и я поведоха по тъмния, кънтящ коридор. Някъде отзад се разнесе гласът на дежурната:

— Това Уит ли е? Има посетител.

Доктор Кен Лайтнър се бе отбивал в съдебната зала поне за известно време през всеки от четирите дни от началото на процеса. Тъй като не беше адвокат, не го допуснаха в малкото помещение до стаята на надзирателките, и, както Дженифър, трябваше да се примири с общите условия — твърдите дървени столове и телефонните слушалки.

Вече я очакваше, опрял уморено глава на дланта си. Когато Дженифър седна срещу него, той я изгледа продължително и едва след това посегна към слушалката.