Владетелката на замъка

— Разбира се, Питър. Пия и за здравето на нейната кръстница, г-ца Джансън.

Той се усмихна дяволито.

— Ако случайно промените решението си…

Аз повдигнах вежди.

— Имах предвид женитбата ви с Конън. Предлагам ви дом на другия край на земята. Винаги ще ви бъда верен, г-це Лий.

Усмихнах се и отпих от виното.

На другия ден излязохме с Алвиън на езда. Аз бях на гърба на Джасинт и това ми достави огромно удоволствие. Вече имах собствен кон, и то какъв! Чудесата в живота ми следваха едно след друго.

Балът мина великолепно. Учудих се, че всички ме приеха без следа от неодобрение. Като че ли бяха забравили, че до вчера бях гувернантката на Алвиън. Все пак не бе за пренебрегване и обстоятелството, че произхождах от добро семейство и бях доста образована. Приятелите на Конън се радваха, че той ще се жени, защото не желаеха името му да бъде намесвано в аферата Треслин.

В деня след бала Кон отново замина по работа.

— Натрупали са се доста неотложни въпроси, скъпа — рече ми той. — В Пенлъндстоу ми беше толкова приятно с теб, че просто забравих да свърша някои неща. Това е непростимо. Ще се върна след седмица, през това време ти се готви за сватбата. Давам ти пълна свобода на действията — ако сметнеш, че нещо трябва да бъде променено, промени го… Ако се нуждаеш от съвет, обърни се към Селестин — тя знае всичко за старите замъци.

Казах, че непременно ще се посъветвам с нея, за да й доставя удоволствие.

— Тя винаги се е отнасяла толкова добре към мен. Вечно ще съм й благодарна.

Сбогувахме се и аз дълго му махах от прозореца. Не се осмелих да го изпратя от входната врата, защото все още се притеснявах от слугите.

Щом излязох от стаята си, се сблъсках с Джили, която ме чакаше отвън. Откакто й съобщих, че ще ставам г-жа Тремелин, тя ме следваше по петите. Започнах да проумявам какво става в главата й. Тя ме обичаше по същия начин, по който бе обичала Алис — сляпо и покорно, и с всеки изминат ден представите й за двете ни все повече се сливаха в заблудения й разум. Алис я бе изоставила веднъж; Джили не искаше това да й се случи повторно.

— Здравей, Джили!

Тя наклони глава и ми се усмихна. Аз я хванах за ръката и я въведох в стаята си.

— Е, Джили, след три седмици ще се омъжа и ще бъда най-щастливата жена на света.

По този начин се опитвах да си вдъхна увереност, защото, говорейки на Джили, сякаш говорех сама на себе си.

Конън ми бе споменал, че ако искам, бих могла да направя някои промени в замъка, и ми хрумна, че все още не бях посещавала някои части от него.

Внезапно си спомних за г-ца Джансън. Някой ми бе казал, че тя е живяла в друга стая, не в моята. Не бях влизала в нейната спалня и реших, че сега е моментът да я разгледам. Можех на воля да обикалям замъка, защото само след няколко седмици щях да бъда новата му господарка.

— Джили, хайде да отидем в стаята на г-ца Джансън. — Хванах я за ръка и тя покорно ме поведе натам. Беше много по-интелигентна, отколкото хората си мислеха.

Влязохме в най-обикновена спалня, която бе дори по-малка от моята. Впечатление правеше единствено фреската, заемаща една от стените. Джили ме дръпна за ръката — искаше да се приближим. Сетне детето домъкна един стол и се качи на него. Чак сега разбрах — на стената имаше тайно прозорче, като в солариума. Погледнах през него и пред мен се разкри параклисът.

Джили усмихнато ме погледна — явно беше много доволна, че ми е показала тайното прозорче. Когато се върнахме в стаята ми, тя не искаше да си тръгва.

Очевидно се страхуваше. Боеше се да не би да я напусна като Алис.

Детето бе решило да не ме изпуска от поглед, за да не ме загуби.

Цяла нощ откъм морето духа поривист югозападен вятър. Изви се буря и проливният дъжд заблъска по стъклата. В небето гърмеше и трещеше, а солидните основи на Маунт Мелин сякаш се клатеха. Прекарах най-кошмарната нощ от пристигането си насам.

На следващия ден продължи да вали. Всички мебели в стаята ми — дори и огледалата — бяха пропити с влага. Г-жа Полгри ми обясни, че задуха ли югозападният вятър, винаги идва буря.

Този ден не излязохме на езда с Алвиън.

На другата сутрин облачността се разкъса, а проливният дъжд се бе превърнал в леко, почти незабележимо рамене. Лейди Треслин се бе появила в Маунт Мелин, но аз не я видях; според думите на г-жа Полгри искала да разговаря единствено с Конън.

— Видя ми се много разстроена — подшушна ми икономката. — Няма да види бял ден, додето не му се види краят.

Бях сигурна, че Линда Треслин е дошла да разговаря с Конън за годежа ни и сигурно се е разстроила, когато са й съобщили, че господарят не си е вкъщи.

Навести ни и Селестин Нанзълок. Подех разговор за замъка и тя ми каза, че е много щастлива, задето проявявам интерес към Маунт Мелин.

— Притежавам доста интересни документи за историята на Маунт Мелин и Маунт Уидън. Ще ви ги покажа някой ден — рече ми съседката.

— Трябва да ми помагате. Ще ми бъде изключително приятно да се допитвам до вас.

— Ще правите ли промени в замъка?

— Ако се реша на нещо подобно, първо ще поискам съвета ви.

След като Селестин си тръгна, обядвах с Алвиън, а после решихме да пояздим.

Чакахме Били Трихей да оседлае конете ни.

— Джасинт не я сдържа на едно място, госпойце — рече ми той. — Нещо ми се вижда нервна.

— Вчера не е извеждана — отвърнах аз и погалих кобилата по муцуната.

Поехме по обичайния ни маршрут: надолу по склона покрай залива и Маунт Уидън, сетне по криволичещата между скалите пътека Оттук се откриваше невероятно красив изглед към скалистия бряг, а в далечината се извисяваше Овчата глава, скриваща Плимът от погледите ни.

Пътеката беше тясна и ту се спускаше надолу, ту се изкачваше нагоре; ту се озовавахме почти на морския бряг, ту се издигахме почти на билото.

Придвижвахме се доста трудно в лепкавата кал и аз започнах да се тревожа за Алвиън. Тя вече беше доста добра ездачка, но конете бяха много неспокойни през този ден. На моменти се налагаше да опъвам здраво юздите на Джасинт. Бавното темпо явно не й бе по вкуса, но пътеката бе хлъзгава и опасна и се налагаше да се движим изключително предпазливо.

Предстоеше ни да преминем през едно много тясно място, обрасло с къпинак, където пътеката следваше ръба на скалата — отдолу зееше пропаст. Никога преди не се бях страхувала да минавам оттук, но днес имах някакво особено усещане.

Забелязах скални отломки пред копитата на коня. Тапърти често казваше, че морето дълбае все по-навътре и навътре; едно време днешната тясна пътека, представлявала широк път.

Мислех си да се върнем, ала в такъв случай трябваше да дам някакво обяснение на Алвиън, а не исках да давам гласност на страха си, за да не я уплаша.