Владетелката на замъка

Миризма на влага и гнило ме удари в носа.

— Сякаш никой не е влизал тук от години — рекох аз, а гласът ми отекна сред високите каменни зидове.

Селестин не ми отговори. Тя се приближи до олтара и запали една голяма свещ. Мъждивата светлина рисуваше дълги сенки по стените.

— Тази врата води към килията на прокажените. Вътре има друга врата, през която се излиза в градината. Болните са идвали оттам.

Селестин вдигна високо свещта и ние влязохме вътре.

— Значи това помещение е по-голямо от килиите за прокажени в други замъци.

Тя отново не ми отвърна. Трескаво натискаше различни издатини по стената. Наблюдавах как дългите й пръсти ловко опипват студения каменен зид. Внезапно тя се обърна и ми се усмихна.

— Винаги съм си мислила, че някъде в замъка има скривалище за свещеник. Знаете за тези тайни места, в които са се криели католическите свещеници, когато идвали хората на кралицата, нали. Чувала съм, че един от предците на Конън бил католик, затова съм убедена, че тук някъде има скривалище. Господарят ще бъде много доволен, ако го открием. Той толкова много обича замъка, почти колкото мен… и вие ще го обикнете… Скривалището ще бъде моят сватбен подарък за Конън… Какво друго да подариш на човек, който си има всичко?

Тя замълча, сетне изрече с писклив от възбуда глас:

— Чакайте… Напипвам нещо…

Приближих се до нея и дъхът ми секна от изненада, когато видях как стената потъва навътре и в прохода се открива тясна врата.

Тя се обърна и ме погледна с искрящ възбуден поглед. Не приличаше на себе си. Надникна вътре и понечи да влезе, но бързо се отдръпна и рече:

— Не, вие трябва да влезете първа. Това ще бъде вашият дом.

И аз бях много развълнувана, защото откритието щеше да достави невероятно удоволствие на Конън.

Плахо направих крачка напред и в носа ме удари отвратителна смрад.

— Огледайте се наоколо. Сигурно мирише неприятно. Внимавайте — вероятно има стъпала. — Селестин вдигна свещта високо и в мрака се откроиха две каменни стъпала. Слязох долу и в този миг вратата зад гърба ми се захлопна.

— Селестин! — ужасено извиках аз. Отговор не последва. — Отворете вратата! — изстенах. Мракът погълна вика ми. Осъзнах, че Седестин ме е затворила тук завинаги.

Взирах се в непрогледния мрак. Беше студено и зловещо, повдигаше ми се от гадната смрад. Обзе ме неописуема паника. Само човек, изживял нещо подобно, би могъл да ме разбере.

Чудовищни мисли се блъскаха в мозъка ми. Боже мой, колко глупаво постъпих! Паднах в капана като последна наивница! Като покорна овца се подчиних на наставленията й и й помогнах да се отърве от мен!

Мозъкът ми се вцепени от ужас.

Треперех от страх.

Изкачих двете стъпала и отчаяно заблъсках с юмруци по каменната стена.

— Отворете вратата! — крещях отчаяно.

Знаех, че всичко е напразно. Никой не можеше да ме чуе. В параклиса толкова рядко влизаха хора…

Селестин щеше да се измъкне незабелязана от никого. Никой не я бе я видял да влиза в замъка.

Бях толкова уплашена, че не знаех какво да правя. Долових собствените си стенания и се ужасих, защото от този миг сякаш вече не съществувах. Бях се превърнала в нещо друго.

Чувствах се изтощена и омаломощена. Нямаше да издържа дълго в тази тъмна и влажна дупка. Блъсках по стената, докато изпочупих ноктите си. По ръцете ми се стичаше кръв.

Очите ми се нагодиха към мрака и аз се огледах наоколо. Забелязах, че не съм сама.

Не бях първият посетител на скривалището. Пред мен лежаха останките на Алис. Най-после я намерих.

— Алис — простенах. — Алис, ти ли си? Значи си била тук в замъка през цялото време?

Тя не ми отвърна. Устните й бяха замълчали завинаги преди повече от година.

Покрих лицето си с ръце — картината пред очите ми бе ужасяваща. Въздухът бе пропит с миризма на смърт и разложение.

Колко ли дълго бе живяла Алис, след като вратата бе хлопнала зад гърба й? Исках да разбера колко време ми остава.

След това сигурно съм паднала в несвяст. По едно време ми се счу някакво трескаво бълнуване, май беше моят глас.

Гърчех се в зловещ кошмар, но някаква част от съзнанието ми трезво преценяваше всичко.

Вече не бях сигурна коя съм. Дали все още бях Марта? Или духът на Алис се бе вселил в мен?

Изживявах наново трагедията, сполетяла клетата жена. Всичко се повтаряше като в натрапчив сън. Твърдяха, че е избягала с Джефри. За мен ще се говори, че съм тръгнала с Питър. Подлата Селестин бе пресметнала всичко.

Но защо… защо…

Осъзнах, че тя никога не е обичала Алвиън. Беше заблудила всички ни с лицемерната си доброта; Тя не бе способна да обича. Беше се възползвала от Алвиън, по същия начин щеше да се възползва и от Конън.

Тя беше влюбена в замъка.

Представях си я как съзерцава цели часове Маунт Мелин от прозореца си, как му хвърля влюбени погледи.

Какво извращение!

— Алис… — шепнеха устните ми. — Ние станахме жертви на една маниачка…

Стори ми се, че Алис ми разказва как Селестин е дошла вечерта, рекла й е, че Джефри е хванал влака за Лондон; сетне я е повела към параклиса, за да й покаже откритието си.

Представих си как крехката, нежна Алис възкликва от изумление и слиза по двете каменни стъпала, за да срещне смъртта.

Не, това не беше гласът на Алис, аз бълнувах в мрака.

Все пак бяхме заедно. Най-сетне я намерих, тя щеше да ме утеши и нежно да ме поведе към света на сенките, към нейния свят, който щеше да стане и мой.

Ярка светлина ме заслепи. Някой ме носеше.

— Мъртва ли съм вече, Алис?

— Скъпа моя… скъпа моя… кошмарът свърши… ти си в безопасност — отвърна ми до болка познат глас.

Конън ме носеше на ръце.

— Мъртвите сънуват ли, Алис?

— Скъпа моя… скъпа моя… — нашепваше познатият глас.

Сложиха ме на някакво легло… Около мен се скупчиха много хора…

Видях някакво небесно създание с почти бяла коса.