Вуду

Ннннннннгггггхххааааааааа!

— Не — прошепна тя дрезгаво. — Не. Не се приближавай.

Ръката се люшна напред, трепереща, докосна косите й, погали я. Мирисът на смърт я обгърна.

— Не! — изграчи Нора. — Моля те.

Устата се отвори и я облъхна с отвратителна смрад.

— Махни се! — изпищя тя.

Треперещата ръка плъзна мръсен пръст по шията й и се спря на устните, погали и тях. Тя се притисна отчаяно в стената.

Ннннгах… Ннннгах… Ннннгах…Чудовището започна да се задъхва, докато конвулсивно потръпващият пръст докосваше устните й. После пръстът се плъзна към вътрешността на устата й.

Тя се задави и извърна рязко глава.

— Не…

По вратата се разнесе думкане. Виковете й явно бяха довели някого.

— Нора! — долетя приглушен глас. — Хей, добре ли си? Нора!

Сякаш в отговор на това готовата за удар ръка се разтресе.

Ннннга! Ннннга! Ннннга!Тежкото дишане премина в настойчиво гъргорене.

Нора стоеше парализирана, безмълвна, обладана от всепоглъщащ ужас.

Дясната ръка се свлече с едно рязко движение, палката се стовари върху черепа й — и светът потъна в мрак.

40.

Д’Агоста седеше на пасажерската седалка в полицейската кола, мрачното настроение, което го бе обхванало, отказваше да се разсее. Дори по-скоро се задълбочаваше с приближаването към Вилата. Поне не се налагаше да седи отзад с дразнещия френски креол, или какъвто там беше, по дяволите. Той погледна към него крадешком в огледалото за обратно виждане, стиснал неодобрително устни. Седеше си спокойно, разположен на седалката, с вид на портиер от Горен Ийст Сайд, облечен в този фрак.

Шофьорът спря полицейската кола там, където Индиан роуд завиваше към 214-та, ванът с криминалисти, който ги следваше, прогърмя и спря зад тях. Д’Агоста погледна часовника си: три и половина. Шофьорът излезе, вдигна капака на багажника и Д’Агоста скочи на земята, измъкна грамадните клещи-резачи и щракна катинара, оставяйки веригата да падне на земята. Постоя известно време, загледан в краката си, после върна резача обратно в багажника, затвори го с трясък и седна отново в колата.

— Мръсници — произнесе той гласно, без да адресира към някого думите си.

Шофьорът натисна педала на газта и гумите изскърцаха при потеглянето на колата.

— Хей, водача — наведе се напред Бертен, — внимавай как караш, ако обичаш.

Мъжът — детектив Перес от отдел „Убийства“ — завъртя очи.

Те спряха отново до оградата от мрежа и желязната врата и Д’Агоста изпита огромно удоволствие, когато сряза катинара и го хвърли сред дърветата. След това, за да се увери, че работата е свършена както трябва, преряза двете панти, блъсна вратата и изхвърли двете парчета далеч от пътя. Върна се в колата леко задъхан.

— Пътят е обществен — обяви той, отново безадресно.

Ново изскърцване на гуми и пътниците политнаха назад. Колата се изкачи, после слезе надолу и прекоси тъмна здрачна гора, докато накрая излезе до една суха нива. Вилата се виждаше напред, окъпана в ясната светлина на есенния следобед. Въпреки слънцето тя изглеждаше тъмна и уродлива, обвита в сянка: безразборно струпани кули и покриви, като в някакво кошмарно село на доктор Сойс 26 . Цялата конструкция беше нараствала около грамадна, полукаменна, полудървена църква, невероятно стара. Предната част бе заобиколена от висока ограда от колове, в която имаше една-единствена дъбова врата, обкована с железни ленти.

26

Американски писател и карикатурист (1904–1991). — Бел.прев.

Возилата се придвижиха към един мръсен паркинг до дъбовата врата. От едната страна бяха паркирани няколко очукани коли, заедно с вана, който Д’Агоста беше видял по-рано. Само при вида му го разтърси нов пристъп на отвращение и гняв.

Мястото изглеждаше безлюдно. Д’Агоста се огледа, после се обърна към Перес:

— Вземи бокса и тарана. Аз ще нося сандъка за доказателства.

— Разбира се, лейтенант.

Д’Агоста отвори вратата и пристъпи навън. Ванът беше прекаран отзад и служителят от ветеринарния контрол излезе. Беше стеснителен човек със злощастни на вид руси мустаци, с червено лице, тънки ръце и шкембе. И страшно нервен, тъй като явно никога не бе изпълнявал съдебна заповед. Д’Агоста се опита да изрови името му от паметта си. Пулчински.

— Предупредили ли сме ги? — попита той с треперещ глас.

— Не се предупреждава човек, когото ще претърсваш. Последното нещо, което искаш, е да му дадеш време за унищожаване на доказателствата. — Д’Агоста отвори багажника и извади сандъчето. — Документите в ред ли са?

Пулчински потупа издутия си джоб. По челото му вече се стичаше пот.

— Детектив? — обърна се Д’Агоста към Перес.

Перес вдигна тарана.

— Готов съм.

Междувременно Пендъргаст и приятелят му — дребосъкът Бертен — бяха излезли от полицейската кола. Агентът беше загадъчен както обикновено, сребристите му очи — безизразни. Бертен — направо невероятно — се беше навел и миришеше някакви червени и розови цветя.

— О, небеса — възкликна той, — каква чудесна пясъчна герардия! Застрашен вид! Цяла нива от нея! — Той обгърна цвета в шепа и вдиша шумно.

Перес, който бе нисък, як и стегнат, застана до вратата; подпря тарана отпред и го хвана за дъното; уравновеси го за миг на нивото на хълбоците, залюля го назад, след това с изпъшкване рязко го тласна напред. Двайсеткилограмовият таран мощно удари в дъбовата врата и тя се разтресе на касата си.

Бертен подскочи.

— Какво беше това? — извика той.

— Изпълняваме съдебна заповед — обясни Д’Агоста.

Креолът се изтегли зад Пендъргаст и се огледа.

— Никой не спомена, че ще има насилие!

Дум!Втори удар, последван от трети. Нитовете на старата врата започнаха да се показват.

— Почакай. — Д’Агоста вдигна тарана и го притисна под един нит, използвайки го като лост. Нитът изскочи с изпукване. Лейтенантът извади по същия начин още четири и отстъпи назад, кимайки на детектива.

Перес засили отново тарана срещу тежката врата, като с всеки следващ удар я разцепваше все повече. Желязната верига отскочи и се освободи, падайки с дрънчене на земята. В дъба се отвори дълга вертикална пукнатина и наоколо се разхвърчаха трески.

— Още няколко и сме готови — каза Д’Агоста.

Дум! Дум!

Внезапно той усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се. На десетина крачки отзад стоеше един мъж и го гледаше. Беше странен субект, облечен в дълъг сив плащ с кадифена яка и странно, меко средновековно кепе на главата с два наушника върху ушите. Лицето му бе в сянка. Дългата му бяла коса беше вързана отзад на опашка. Беше много висок — най-малко шест стъпки и седем инча — около петдесетгодишен, жилав и мускулест, с разтревожен поглед. Кожата му беше бледа, почти колкото тази на Пендъргаст, но очите бяха черни като въглени, лицето — изсечено, носът — тънък, орлов. Д’Агоста веднага разпозна в него шофьора на вана.