Вуду

Пендъргаст се завъртя отново към Шариер.

— Защо не вярвате на тези хора? — попита той.

С рев Шариер се наведе напред, за да го удари с жезъла си, при което робата му се изду; Но агентът от ФБР се извъртя толкова ловко, че мъжът се олюля във въздуха, завъртя се и един внезапен ритник го накара да пльосне в мръсотията долу. Гневен рев премина през тълпата. Босонг пристъпи бързо, сложи опънатата си ръка върху свещеника, докато той се изправяше, и гневно, изпълнено с ненавист изражение, разкриви лицето му.

— Ах, ти! Никаквец! — каза той на Пендъргаст.

— Несъмнено е време да си тръгваме — промърмори агентът.

Д’Агоста хвана предната дръжка на големия колкото ковчег сандък за доказателства, Перес хвана задната, и те се насочиха напред, разпръсквайки изненаданата и объркана тълпа. Със свободната си ръка Д’Агоста извади Глока си и стреля във въздуха; гърмежът отекна и сводестото пространство го повтори няколко пъти.

— Да тръгваме! Хайде! — Той прибра пистолета си и буквално сграбчи Бертен за яката, като го повлече към изхода, разблъсквайки хората. За миг проблесна нож, но Пендъргаст с внезапно движение запрати нападателя на земята.

Те вървяха към вратата, а освирепялата тълпа ги следваше по петите. Наложи се Д’Агоста да стреля втори път във въздуха.

— Назад! — изкрещя той.

Сякаш от нищото изникнаха дузина ножове и стоманата блесна матово на слабата светлина.

— В колите! — провикна се Д’Агоста. — Веднага!

Те се скупчиха, хвърляйки доказателствата в задната част на вана, като вкараха после и агнето вътре. След това ванът изскърца и се понесе още преди да са успели да затворят вратите, последвани от круизера, който посипа камъчета върху крещящата тълпа зад тях. Д’Агоста чу стенание откъм задната седалка. Обърна се и видя французина — побледнял и треперещ — да стиска ревера на Пендъргаст. Пендъргаст беше извадил нещо от вътрешния джоб на палтото си: един от странните, изкривени инструменти, които лежаха върху олтара в църквата. Сигурно го беше взел незабелязано по време на мелето.

— Ранен ли сте? — обърна се Д’Агоста към Бертен. Сърцето му биеше оглушително в гърдите и той едва можеше да си поеме дъх.

— Този жрец, този свещеник Шариер…

— Какво?

— Взе проби…

— Какво е направил?

— Проби от мен, от всички нас… косми, дрехи — не видяхте ли? Чухте го, чухте заплахите му. Магия за смърт. Ще го разберем, ще го усетим.Скоро. — Мъжът имаше вид на умиращ.

Д’Агоста се обърна рязко. Да работиш с Пендъргаст означаваше да се съобразяваш с врели-некипели.

41.

— Какво да бъде, скъпи? — попита келнерката с измъчено лице, облегнала лакът на хълбока си, с отворен тефтер и готов за писане химикал.

Д’Агоста отмести менюто настрана.

— Кафе, черно, и овесена каша.

Жената погледна през масата.

— А вие?

— Палачинки с боровинки — каза Хейуърд. — Затоплете сиропа, ако обичате.

— Няма проблем — кимна келнерката, затвори тефтера си и се обърна.

— Един момент — спря я Д’Агоста.

Тези досадни съображения. От опита си по времето, когато живееха заедно, Лора Хейуърд поръчваше — или приготвяше сама — палачинки с боровинки само по две причини. Чувстваше се виновна, че е прекалила с работата и го е игнорирала; или искаше да покаже любовта си. И двете опции звучаха добре. Какво става, сигнали ли му изпращаше? Идеята за закуска все пак беше нейна.

— Нека порциите палачинки бъдат две — каза той.

— Няма проблем. — Келнерката се отдалечи.

— Видя ли днешния „Уест Сайдър“? — попита Хейуърд.

— Видях го. За съжаление. — Скандалната страница изглежда беше довела целия град до истерия. И не само „Уест Сайдър“ — всички таблоиди вдигаха шум до бога. Вилата беше описана с най-отвратителни изрази и намекваха не особено деликатно, че именно тя стои зад убийството на „звездната репортерка“ на „Уест Сайдър“ — Кейтлин Кид.

Но най-болезненото беше, че пресата се спираше надълго и нашироко върху самия Бил Смитбак. Убийството на репортерката Кид от Смитбак, след като вече е бил обявен за мъртъв и подложен на аутопсия; изчезналият му труп от Патологията — проклетниците бяха проучили всичко и разсъждаваха над него с върховно удоволствие. И, разбира се, намекваха дебело, че в края на краищата всичко сочи към Вилата.

Колкото до Д’Агоста, и той се тревожеше, че именно Вилата е отговорна. И въпреки нарастващия гняв знаеше, че последното нещо, от което се нуждае градът, е импулсивно правосъдие.

Келнерката се върна с кафето му. Той отпи от него с благодарност и погледна крадешком към Хейуърд. Очите им се срещнаха. Изражението й не беше нито виновно, нито пък проникнато от любов. Беше разтревожено.

— Кога посети Нора Кели?

— Снощи, веднага щом разбрах. Точно след претърсването на Вилата.

— Какво стана, нали се беше погрижил да я охраняват?

Д’Агоста се намръщи.

— Нескопосана работа. Всеки от двата екипа се оправдава с другия. Шибани идиоти.

— Как е Нора?

— Ударена на няколко места, порязана тук-там, има и охлузвания. Но най-много ме тревожи второто сътресение, което е получила. Ще остане в болницата поне още няколко дни за наблюдение.

— Съседите ли са се намесили?

Д’Агоста отпи нова глътка и кимна.

— Виковете й са ги накарали да дотичат. Разбили са вратата.

— И Нора настоява, че е бил Смитбак?

— Дотолкова, че е готова да свидетелства в съда. Както и съседите.

Хейуърд заби поглед във фалшивото мраморно покритие на масата.

— Това е толкова абсурдно. Искам да кажа: какво става?

— Проклетата Вила, ето какво става! — Само мисълта за Нора накара гнева му да се върне отново с пълна сила. Изглежда в последно време непрекъснато беше ядосан: ядосан на Вилата; ядосан на Клайн и мазните му заплахи; ядосан на комисаря; ядосан на висшата бюрокрация, която му връзваше ръцете; ядосан дори на Пендъргаст с дразнещата му престорена свенливост и непоносимия му съветник, френския креол.

Хейуърд го погледна отново. Тревогата й бе още по-силно изразена.

— Каква точно е връзката с Вилата?

— Не виждаш ли? Те стоят зад всичко. Сигурноса те. Смитбак е бил прав.

— Може ли да отбележа, че още нямаш доказана сигурна връзка. Смитбак е писал за непотвърдени убийства на животни — това е всичко.

— Не са непотвърдени. Чух животните във вана. Видяхножовете, пропитата с кръв слама. Само да беше видяла мястото, Лора. Господи, мантиите, качулките им, тракането… Тези хора са фанатици.

— Което не ги прави автоматично убийци. Вини, трябва ти пряка връзка.

— Освен това имат мотив. Онзи техен свещеник, Шариер… — Той поклати глава. — Истински мръсник. Дали е способен на убийство? Обзалагам се.

— А какъв е този Бертен, за когото четох в рапорта. Кой е той?

— Пендъргаст го домъкна. Експерт по вуду или нещо такова. Шарлатанин, ако ме питаш.

— Вуду?

— Пендъргаст е дяволски заинтригуван. Преструва се, че не е, но го интересува. Все ми е тая, че може да започне да боде с карфици разни кукли — нали всичко в края на краищата се връща във Вилата.