Вуду

Поръчката им пристигна, миришеше вкусно на пресни боровинки. Хейуърд поръси малко кленов сироп върху чинията си, взе вилицата, но я остави и се наведе напред.

— Вини, чуй ме. Прекалено си ядосан, за да се занимаваш с този случай.

— За какво говориш?

— Не можеш да бъдеш обективен. Ти обичаше Смитбак. Страхотно ченге си, но трябва да обмислиш сериозно предаването на случая на някой друг.

— Шегуваш се. Потънал съм в този случай — двадесет и четири часа, седем дни в седмицата.

— Точно това имам предвид. Занимаваш се с лов на вещици, убеден си, че виновникът е Вилата.

Д’Агоста си пое дъх дълбоко, задържа го за малко, след което го изпусна, преди да си отхапе от палачинката.

— Не трябва ли да следваме убежденията си, вътрешното си чувство? Не е ли най-естествено да разследваш най-вероятния заподозрян?

— Това, за което ти говоря, е, че си заслепен от гняв, от емоция, че пропускаш да разследваш други вероятности.

Д’Агоста отвори уста и пак я затвори. Не знаеше какво да каже. Дълбоко в себе си чувстваше, че е права. Не, знаеше, че тя е права. Проблемът беше, че в някаква степен това изобщо не го интересуваше. Смъртта на Смитбак го беше шокирала, беше оставила дупка, каквато не можеше да заличи. И искаше виновният за това да си плати.

— И какво правите с Пендъргаст? Всеки път, когато влезе в картинката, причинява неприятност. Този човек не ти се отразява добре, Вини — стой далеч от него. Работи сам за себе си.

— Това са глупости — озъби се Д’Агоста. — Той е блестящ. Получава резултати.

— Да, получава. И знаеш ли защо? Защото е прекалено нетърпелив да го направи както му е редът. Затова заобикаля системата. И те повлича и теб в извънзаконовите си приключения. И кой ще пострада накрая? Ти!

— Работил съм с него по половин дузина случаи. Стигна до дъното на всеки от тях и изправи убийците пред правосъдието.

— Пред правосъдието на Пендъргаст, искаш да кажеш. Като знам как събира доказателства, съмнявам се, че Пендъргаст може да обвини виновниците в съдебната зала. Може би не е случайност, че умират преди процеса.

Д’Агоста не отговори. Само избута настрана чинията си. Тази закуска не мина, както се беше надявал. Почувства се изморен — изморен и объркан.

Тогава Хейуърд направи нещо, което той не очакваше. Протегна се през масата и хвана ръката му.

— Виж, Вини. Не се опитвам да ти усложнявам живота. Опитвам се да ти помогна.

— Знам. И го оценявам, наистина го оценявам.

— Беше толкова близко да загубиш всичко заради онзи последен случай на Пендъргаст, в който се замеси. Комисарят сега те гледа под лупа. Знам колко е важна кариерата за теб и не искам да те виждам как отново я рискуваш. Ще ми обещаеш ли поне, че няма да му позволиш да те въвлича в някоя още по-незаконна авантюра? Ти си този, който отговаря за разкриването на този случай. Ти си в края на краищата човекът, който ще дава показания на пейката за свидетели за онова, което си направил — и което не си направил.

Д’Агоста кимна.

— Окей.

Тя стисна ръката му и се усмихна.

— Помниш ли първия път, когато се срещнахме? — попита я той. — Аз бях ветеранът, големият лош лейтенант от НПУ.

— А аз бях сержант-новобранец, директно от пътната полиция.

— Точно така. Преди седем години… можеш ли да повярваш? Тогава аз се грижех за теб. Пазех ти гърба. Смешно е, как се променят ролите.

Тя отново заби поглед в масата. Лека руменина обагри бузите й.

— Но знаеш ли какво, Лора? Това по някакъв начин ми харесва.

Иззад рамото на Хейуърд дойде бърз, задъхан глас.

— Това тойли е?

Д’Агоста погледна нататък. Една слаба жена в бяла блуза и черна пола се беше обърнала и сочеше право към него, притиснала клетъчния си телефон към ухото си. В първия миг той не разбра на кого говори жената — на него, на задъхания си събеседник или на човека от другата страна на телефонната линия.

— Той е! Познах го от снощните новини! — Като пусна телефона в дамската си чанта, жената се измъкна иззад масата и се приближи. — Вие сте лейтенантът, който разследва убийствата на зомбитата, нали?

Келнерката, дочула думите й, също се приближи.

— Ама наистина ли е той?

Слабата жена се наведе към него и притисна маникюрираните си нокти в масата толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Моля ви, кажете ми, че ще разрешите това скоро, тикнете тези ужасни хора зад решетките!

Една възрастна жена, случайно уловила разговора, пристъпи напред:

— Моля ви, полицай — умолително произнесе тя, докато един йоркширски териер надничаше от кошницата, която бе прегърнала. — Напоследък направо не мога да спя. Както и всичките ми приятелки. Общината не прави нищо. Вие трябвада спрете това!

Д’Агоста местеше очи от едната жена към другата изумено, загубил дар слово. Никога не се бяха случвали подобни убийства. Нюйоркчани бяха преситени, материалистично настроени, леко презрителни. Но тези хора тук — очите им, настойчивостта в гласовете им, не можеха да се сбъркат.

Той се усмихна уверено.

— Ще направя всичко по силите си, мадам. И няма да е след дълго, обещавам ви.

— Надявам се да сдържите обещанието си! — Жената се оттегли и се присъедини към общия разговор.

Д’Агоста погледна Хейуърд. Тя отвърна на погледа му.

— Интересно — произнесе накрая тя. — Проблемът наистина се задълбочава, и то много бързо, Вини. Внимавай.

— Ще ставаме ли? — кимна той към вратата.

— Ти тръгвай. Аз ще остана и ще си допия кафето.

Д’Агоста остави една двайсетачка на масата.

— Ще огледаме ли доказателствата след обед?

След като тя кимна, той се обърна и мина възможно най-спокойно между разтревожените лица.

42.

Д’Агоста се боеше, че може да се направи нещо с новите доказателства в мазето на площад „Полиция“ №1. Мястото, както и всички процедури, свързани с него, се държаха под строг контрол заради изхвърляните от съда един след друг случаи поради грешка в поредицата от доказателства, и сега влизането в пристройката беше като получаването на достъп до Форт Нокс 29 .

Той подаде документите на една секретарка зад бронираното стъклено гише и след това той, Хейуърд, Пендъргаст и Бертен отидоха да охладят страстите в чакалнята — без столове, без списания, само портрет на губернатора, — докато документите се обработваха. След петнайсет минути една енергична жена, сбръчкана като мумия, но пък забележително въодушевена, се появи с радиостанция в едната ръка и ги снабди с баджове и памучни ръкавици.

29

Строго охранявана военна база в Южен Кентъки. Там се съхранява златният резерв на САЩ. — Бел.прев.