Юмрукът на бога

Малко след единайсет си помисли, че забелязва в тревата да проблясва нещо. Върна бинокъла към това петно и го нагласи на максимално увеличение. Слънцето се скри зад облак. Когато излезе от там, отново нещо проблесна. Тогава видя какво беше то — парче тел сред тревата.

Премига и опита отново. Тел, дълга около четвърт метър под ъгъл в тревата. Беше част от по-дълга тел, покрита със зелена пластмаса, която на едно място се бе протрила и металът се беше оголил.

Тя беше една сред няколко, всички стояха скрити в тревата и само понякога, когато вятърът полюшваше стеблата, се показваха. Скоро откри, че това е част от телена мрежа под тревата.

По пладне я видя по-добре. Върху част от склона зелена телена мрежа придържаше почвата към някаква повърхност отдолу; тревата и храсталаците бяха посадени в ромбовидните отвори на мрежата, прорастваха от тях, скривайки телта под себе си.

Сетне забеляза терасирането. Част от склона беше направен от бетонни блокове, предполагаше, че са бетонни, всеки отместен с по осем сантиметра от другия под него. По създадените по този начин тераски имаше натрупана пръст, в която растяха храстите. Затова растяха в хоризонтални редици. От пръв поглед не изглеждаха така, защото бяха с различна височина, но когато се вгледа в стеблата им, стана ясно, че наистина са в редици. В природата нищо не расте в правилни редици.

Опита с други части от възвишението, но системата престана да съществува, сетне започна отново, още по-вляво от него. Едва в ранния следобед откри решението.

Анализаторите в Рияд се оказаха — донякъде — прави. Ако някой се беше опитал да издълбае цялата вътрешност на възвишението, то щеше да се срине. Който го бе построил, бе взел вероятно три съществуващи възвишения, изкопал ги беше от вътрешната страна и беше изградил отворите между върховете, създавайки огромен кратер.

Запълвайки празнините, строителят е следвал очертанията на истинските възвишения, отстъпвайки с редовете си бетонни блокове назад и нагоре, създавайки минитерасите, изсипвайки десетки хиляди тонове почва от върха надолу.

Сигурно след това е дошло обшиването — големи платна телена мрежа, покрита със зелен винил, по всяка вероятност прикачена към бетона под нея, задържаше почвата по склоновете. Сетне семето на тревата е било пръснато по почвата, за да хване корен, докато храстите и туфите бяха засадени в по-дълбоки вдлъбнатини в бетонните тераси.

През изминалото лято тревата се беше разсадила, създавайки своя свързана система от коренища, а храсталаците бяха поникнали нагоре през мрежата и тревата, за да съвпаднат с ниската растителност по първоначалните възвишения.

Покривът на крепостта положително представляваше геодезичен купол, така излят, че да съдържа хиляди вдлъбнатини, където да расте тревата. Имаше дори изкуствени скали, боядисани със сивия цвят на истинските скали, а където се беше стичал дъждът, личаха ивици.

Мартин започна да се съсредоточава на мястото близо до върха, където би трябвало да е бил ръбът на кратера преди построяването на купола.

На около петнайсет метра под върха на купола откри онова, което търсеше. Вече беше прекарвал бинокъла си върху леката издутина, без да го забележи.

Това беше оголена скала, бледосива, но с две черни черти, които минаваха през нея от едната до другата страна. Колкото повече разучаваше чертите, толкова повече се питаше защо някой ще се е покатерил толкова високо, за да направи две черти през някаква скала.

Порив на вятъра от североизток набръчка мрежата около лицето му. Същият повей накара една от чертите да се размърда. Когато вятърът спря и чертата престана да се мърда, Мартин осъзна, че това не са черти, а стоманени въжета, който преминаваха през скалата и скриваха тревата.

Около периметъра на голямата стояха наредени по-малки скали, подобно на часови в кръг. Защото така в кръг, защо стоманените въжета? Ами ако някой отдолу дръпне рязко тези въжета… дали скалата ще се мръдне?

В три и половина разбра, че това не е скала. Беше сиво платнище, затиснато от кръга скали, така че когато въжетата бъдат дръпнати рязко надолу в кухината, то да се отмести.

Под платнището постепенно различи очертание, пет стъпки в диаметър. Гледаше към брезентовото платнище, под което, невидим за него се подаваше последният метър от оръдието Вавилон, проточено от затвора на двеста метра вътре в кратера и насочено към небето. Сочеше на юг-югоизток, към Дахран, на разстояние 750 километра.

— Мерника за разстояние — промърмори той на мъжете зад него. Подаде назад бинокъла и взе прибора, който му подадоха. Приличаше на телескоп.

Когато го постави пред очите си, както му показаха в Рияд, видя възвишението и платнището, което скриваше оръдието, но без каквото и да е увеличение.

На призмата имаше четири сочещи с острието навътре клинчета. Завъртя бавно копчето отстрани на уреда, докато четирите върха се събраха и образуваха кръст. Кръстът попадаше на платнището.

Като свали уреда от окото си, той видя, че въртящата се мерна ивица е 1000 метра, и нареди:

— Компас. — Бутна другия уред зад себе си и взе електронния компас. Поднесе го към окото си, потърси обекта и това му показа посоката от собственото му местоположение до платнището — 348 градуса, 10 минути и 18 секунди.

Уредът за позициониране му даде последното, от което се нуждаеше — собственото му точно положение на повърхността на планетата в квадрат със страни 15 на 15 метра.

Не беше лесно да се вдигне сателитната чиния в малкото място, с което разполагаха, и това им отне десет минути. Когато се обади в Рияд, му отговориха незабавно. Бавно прочете на слушателите си в саудитската столица три поредици от цифри — точното си положение, посоката по компаса от него към целта и разстоянието. Рияд щеше да направи съответните изчисления и да даде на пилота координатите.

Мартин изпълзя обратно в пукнатината и се опита да поспи. Неговото място зае Стивънсън, който щеше да следи за иракски патрули. В осем и половина, при пълна тъмнина опита своя инфрачервен маркер на цели. Приличаше на голямо фенерче с дръжка като на пистолет, но отзад имаше окуляр.

Свърза го с батерията си, насочи го към Крепостта и погледна. Цялата планина беше осветена съвсем ясно, сякаш се къпеше в лъчите на огромна зелена луна. Насочи го към платнището, което скриваше дулото на Вавилон, и натисна спусъка на пистолета.

Невидим лъч инфрачервена светлина се втурна над долината и той видя как на склона се появи малка червена точка. Раздвижи апарата за нощно виждане, закова червената точка на платнището и я задържа там в продължение на половин минута. Задоволен изключи апарата и пропълзя обратно под мрежата.

Четирите Страйк Игъла излетяха от Ал Харз в 22.45 часа и се издигнаха на височина 6000 метра. За три от екипажите това беше рутинна задача да бомбардират иракска въздушна база. Всеки от самолетите носеше, освен ракетите въздух-въздух за собствена си защита, по две еднотонни насочвани с лазер бомби.