Юмрукът на бога

Полковник Бийти се загледа в трите села. Едното беше в долина, която се намираше само на километър и половина от средата на трите възвишения в центъра на снимката. Другите две заемаха тераси на планинските склонове по-нататък.

Нито едно не беше достатъчно голямо, за да има джамия. Всъщност бяха малко по-големи от махали. Във всяко имаше основна и централна плевня за сено и зоб и по-малки сгради за овцете и козите. Останалото бяха дузина бедни колиби, жилища от кирпич, със сламени или тенекиени покриви, такива, каквито човек ще види навсякъде из планините в Близкия изток. През лятото има и малки обработвани парчета земя наблизо.

Зимно време, когато вятърът носи студения дъжд, а по небето пробягват облаци, животът в иракските планини е суров. Разпространена заблуда е, че във всички части на Близкия изток е топло.

— Добре, майоре, вие познавате Ирак, аз не. Защо не са истински?

— Няма от какво да се препитават — отговори Мартин. — Прекалено много села, прекалено много селяни, прекалено много кози и овце. Няма да стигне фуражът. Ще гладуват.

— Мамка му — рече Бийти впечатлен, — толкова дяволски просто.

— Може би, но това доказва, че отново Йерихон не е лъгал, нито пък е сбъркал. Ако са го направили, то е, за да скрият нещо.

Полковник Крейг, командир на 22-и полк от САС, се беше присъединил към групата в мазето. Той разговаряше тихо със Стив Ланг. Сега дойде при тях.

— Какво смяташ, Майк?

— Там е, Брус. Човек вероятно може да го види — от хиляда метра с добър бинокъл.

— Началството иска да изпрати група да го маркира. Ти не влизаш в сметката.

— Глупости, господин полковник. Тези планини гъмжат от пеши патрули. Виждате, че няма пътища.

— Че какво? Патрулите могат да се избегнат.

— А ако налетиш на някой? Няма друг, който да говори арабски като мен, и ти знаеш това. А и групата трябва да се спусне с парашути от голяма височина. Хеликоптерите не вършат работа.

— Доколкото мога да разбера, ти си се навоювал.

— И това са глупости. Въобще не съм воювал. Писна ми да съм шпионин. Нека се заема с това. Останалите са действали в пустинята, докато аз гледах градина.

Полковник Крейг вдигна вежда. Не беше питал Ланг какво точно е правил Мартин, а и без това нямаше да му кажат, но беше изненадан, че един от най-добрите му офицери се е представял за градинар.

— Хайде да се върнем в базата. Там ще подготвим плана. Ако ми хареса идеята ти, можеш да я изпълниш.

Преди разсъмване генерал Шварцкопф беше приел, че алтернатива няма, и бе дал съгласието си. В оградения ъгъл на военновъздушната база Рияд, който беше територия на САС, Мартин очерта идеята си пред полковник Крейг и получи зелена улица.

Координирането на плановете беше възложено на полковник Крейг за действията на земята и на генерал Глосън за евентуалното нападение на изтребителя-бомбардировач.

Генерал Глосън пи сутрешното си кафе със своя приятел и началник Чък Хорнър.

— Някакви идеи кого да използваме за това? — попита той.

Генерал Хорнър си спомни за офицера, който две седмици по-рано му каза нещо изключително грубо.

— Да — рече той, — дай го на триста трийсет и шеста.

Майк Мартин спечели спора си с полковник Крейг, посочвайки съвсем логично, че след като по-голямата част от състава на САС в района на Персийския залив е разгънат във вътрешността на Ирак, той е най-старшият наличен офицер, командир на Ескадрон B, по това време действащ в пустинята под командването на неговия заместник, и че единствен той говори свободно арабски.

Но най-силният довод беше неговият опит в свободното падане от голяма височина. Докато служеше в Трети батальон на Парашутния полк, той мина през Първата школа за парашутисти в базата на Кралските военновъздушни сили в Бриз Нортън и скача с изпитателните групи. По-късно изкара курс по свободно падане в Нетърейвън и скача с демонстрационния отбор на парашутистите, Червените дяволи, или, както беше известен в онези кръгове, Червените Фредовци.

Единственият начин да се влезе в планините на Ирак, без да се предизвика тревога, беше със скок от голяма височина и отваряне на парашута на малка височина. Което означава да скочиш от самолета на 7500 метра височина, да падаш свободно и да отвориш парашута на 1000 метра. Това не е по силите на новаци.

Подготовката на такава задача би отнела седмица, но толкова време нямаше. Единственото решение беше различните аспекти на скока, преминаването през планината и изборът на укритие да се планират едновременно. За целта му трябваха хора, на които да е готов да повери живота си, защото всъщност това щеше да направи.

Първият му въпрос към полковника, когато се върнаха в лагера на САС, беше:

— Кого можеш да ми дадеш?

Списъкът беше къс — повечето действаха в пустинята.

Когато адютантът го поднесе, веднага в очите му се наби едно име.

— Питър Стивънсън, определено.

— Имаш късмет — рече Крейг, — върна се през границата преди седмица. Оттогава почива. Във форма е.

Мартин познаваше сержант Стивънсън от времето на първото му командироване в полка като ротен командир, тогава последният беше ефрейтор, а той капитан. Също като него Стивънсън беше от Свободнопадащите и от съответната рота на неговия ескадрон.

— Този е добър — рече Крейг, като посочи друго име. — Планинар. Предлагам ти да вземеш двама такива.

Името, което посочи, беше на ефрейтор Бен Истман.

— Познавам го. Прав си. Винаги бих го взел. Кой друг?

Накрая се спряха на ефрейтор Кевин Норт, от друг ескадрон. Мартин не го познаваше, но Норт беше специалист алпиец и ротният му командир имаше високо мнение за него.

Едновременно трябваше да се готвят в пет насоки. Раздели задачите между тях и пое общото ръководство.

Първо трябваше да се избере самолетът, който да ги пусне. Без да се колебае, Мартин избра С-130 Херкулес, машината, от която обикновено скачаха САС. Такива в района на Персийския залив имаше пет. Бяха базирани в близкото летище „Крал Халед“. На закуска дойде една още по-приятна вест — три от тях бяха от 47-ма ескадрила, базирана в Лайнхам в Уилтшър, същата, която от години имаше опит в съвместната работа със САС.

В състава на единия от трите екипажа беше някой си лейтенант Глин Морис.

През цялото време на войната в Залива транспортните Херкулес служеха като товарни каруци и пренасяха доставки, пристигащи в Рияд, до отдалечените бази на Кралските военновъздушни сили в Табук, Мухарак, Дахран и дори Сиб, в Оман. Морис служеше като надзорник при товаренето, но същинската му роля на тази земя беше на инструктор по парашутизъм. Мартин беше скачал под негово ръководство и преди това.

Противно на представата, че Парашутистите и САС имат сами грижа за себе си, всички бойни скокове с парашут в британските въоръжени сили попадат под ръководството на Кралските военновъздушни сили и връзката помежду им се основава на взаимното доверие, че всяка от страните знае точно какво трябва да върши.