Юмрукът на бога

Командирът на Ракетите и капитан Дон Уокър нямаха и най-малката представа за какво ги викат. Час по-късно, в малко помещение за инструктажи под щаба на СЕНТАФ, им съобщиха какво се иска от тях. Не трябваше да казват на никого, с изключение на влъхвата на Уокър — само човекът, който летеше на мястото зад него и управляваше въоръжението на самолета, можеше да знае пълните подробности.

После хеликоптерът ги отведе обратно в базата им.

След излитането четиримата можаха да откопчаят коланите и да се движат из самолета, на светлината на червените лампи над главите си. Мартин отиде отпред, качи се по стълбата в кабината на пилота и поседя с екипажа.

Летяха на височина 3000 метра към иракската граница, сетне започнаха да се изкачват. На 7500 метра Херкулесът престана да набира височина и премина в Ирак, привидно сам в осеяното със звезди небе.

Всъщност не бяха сами. Над Залива един АУАКС беше получил заповед да следи непрекъснато небето около и под тях. Ако се намереше иракски радар, останал по неясна причина невредим от съюзническата авиация, и решеше да „светне“, трябваше незабавно да бъде атакуван. За тази цел под тях летяха две крила Уайлд Уизъл, въоръжени с ракети ХАРМ.

В случай че някой иракски изтребител си наумеше да се появи в небето през тази нощ, отляво и над тях летеше ято британски Ягуари, а отдясно — ято Игъли. Херкулесът оставаше затворен в защитна кутия от смъртоносна техника. Никой друг пилот в небето тази нощ не знаеше защо. Те просто бяха получили заповед.

Всъщност ако някой в Ирак забележеше светла точка тази нощ, щеше да приеме, че това е товарен самолет, упътил се на север към Турция.

Отзад домакинът направи всичко за удобството на гостите си, като им предложи чай, кафе, безалкохолни напитки и бисквити.

Четирийсет минути преди скока навигаторът включи предупредителна светлина и последните приготовления започнаха.

Четиримата от САС сложиха главните и резервните парашути, първите на раменете, вторите по-долу на гърба. Сетне дойде ред на раниците, окачени обърнати надолу, отзад под парашутите с горната част между краката. Оръжието, снабден със заглушител автомат Хеклер и Кох МП5 СД, окачиха отляво, а индивидуалния кислороден апарат на корема.

Най-сетне сложиха каските и кислородните маски, сетне включиха последните към централния стенд, рамка с размер на голяма маса за ядене, наблъскана с кислородни бутилки. Уведомиха пилота, че са готови и се чувстват, добре, и той започна да изпуска отвътре въздуха и да намалява налягането във фюзелажа, докато се изравни с това отвън.

Това отне почти двайсет минути. Тогава седнаха отново и зачакаха. Петнайсет минути преди скачането в слушалките на надзорника на товарите се чу съобщение и той предаде на инструкторите да дадат знак на четиримата да превключат и да започнат да дишат не от стенда, а от индивидуалните си минибутилки. В тях имаше запас за трийсет минути, а за самия скок щяха да имат нужда само от три до четири минути.

В този момент само навигаторът в кабината знаеше точно къде се намира; групата на САС имаше пълно доверие, че ще бъде пусната там, където трябва.

Сега вече надзорникът поддържаше връзка с четиримата с непрекъснат поток от знаци, които завършиха, когато посочи с две ръце светлините над стенда. В ушите му достигаше поток от указания от навигатора.

Четиримата станаха и започнаха да се придвижват бавно, като космонавти, притиснати под товара на екипировката си, към рампата. Инструкторите, които също бяха с индивидуални кислородни бутилки, ги придружиха.

Мъжете от САС застанаха в редица пред все още затворената задна врата, всеки от тях следеше апаратурата пред себе си.

В С-4 задната врата се спусна и те се загледаха в тъмния въздух, който свистеше край тях. Отново сигнал с ръка, два пръста вдигнати от инструктора им показаха, че е С-2. Мъжете се потътриха до самия ръб на рампата и се загледаха към светлините (невключени) от двете страни на раззиналия се отвор. Светна червено, спуснаха очилата, светна зелено…

И четиримата се обърнаха на пети, с лице към самолета, и скочиха назад, с разтворени ръце, с главата надолу. Пред лицата им се мерна ръбът на рампата и Херкулесът изчезна.

Водеше сержант Стивънсън.

Стабилизирайки позата, четиримата падаха от нощното небе без звук, изминавайки надолу шест километра и половина. На 1000 метра автоматично включващите се от въздушното налягане устройства отвориха торбите и платът изригна навън. Майк Мартин, който беше втори, видя, че сянката на 15 метра под него спря да се движи. В същата секунда усети вибрациите от отварянето на собствения си парашут, сетне „квадратът“ пое тежестта му и от 200 километра в час скоростта му бе сведена до 22, като част от сътресението поеха еластичните въжета.

На 300 метра всеки разкопча закопчалките, които придържаха раницата на кръста му, и спусна товара по краката си, като го закачи на пръстите. Там щяха да останат до края — щяха да ги пуснат само на 30 метра над земята, да увиснат на цялата дължина на четириметровото найлоново въже.

Парашутът на сержанта се придвижи надясно и Майк Мартин го последва. Небето беше ясно, звездите се виждаха, черните очертания на планините се втурнаха отвсякъде към тях. Тогава зърна каквото бе видял сержантът — блясъка на водата в поточето, протичащо през долината.

Питър Стивънсън се спусна точно в центъра на зоната, на няколко метра от брега на поток, на мека трева и мъх. Мартин пусна раницата си по въжето, извъртя се, спря във въздуха и усети как тя тупна на земята под него, сетне се спусна меко на два крака.

Ефрейтор Истман мина покрай и над него, обърна се, плъзна се обратно и се спусна на петдесет метра по-нататък. Мартин разкопчаваше парашута си и не видя Кевин Норт да се спуска.

Всъщност алпиецът беше четвърти и последен и се спусна на сто метра от тях, но не на тревата, а в един склон. Опитваше се да се приближи до колегите си, дърпайки въжетата, когато раницата под него се удари в склона. В момента, в който докосна земята, тя се повлече странично от движението на човека над нея, тъй като беше окачена на кръста му. Заподскача по склона в продължение на пет метра, сетне се заклещи между два камъка.

Внезапното дърпане на въжето повлече Норт надолу и настрани, така че той не падна на краката си, а странично. По склона нямаше много камъни, но един от тях раздроби на осем места бедрената му кост.

Ефрейторът усети съвсем ясно как костта се раздроби, но падането беше толкова тежко, че притъпи болката. За няколко секунди. Тогава тя започна да идва на вълни. Претърколи се, хванал бедрото си с две ръце, и непрекъснато повтаряше:

— Не, не, моля те, Господи, не.

Макар и да не го осъзна, защото стана вътре в бедрото му, той започна да кърви. Назъбена кост от множеството счупвания беше прерязала феморалната артерия и тя започна да изпомпва живота му в кашата, в която се бе превърнало бедрото.