Затворник по рождение

— За какво изреждане става дума? — попита недоумяващо съдия Саквил.

— Когато няколко мъже правят секс с една и съща жена — поясни Редмейн. — Понякога се прави и за пари. — Адвокатът изчака съдията да си запише и погледна към заседателите, за да види дали някой от тях няма нужда от допълнително обяснение, но видя, че те стоят спокойно. — Сигурна ли сте, че това бяха точните думи — попита той свидетелката.

— Не е нещо, което бих забравила лесно — отвърна рязко Бет.

— Същият мъж ли го каза?

— Да, господин Крейг.

— Как реагира Дани?

— Той продължи да не им обръща внимание — хората бяха пияни все пак. Проблемът беше брат ми. Вбеси се, когато господин Крейг подхвърли: „Да излезем вън да се разберем“.

— „Да излезем вън да се разберем“ — повтори Редмейн.

— Точно така — потвърди Бет, на която не й беше много ясно защо адвокатът повтаря думите й.

— Господин Крейг присъедини ли се към вас навън?

— Не, но само защото Дани избута брат ми в алеята и аз бързо затворих вратата зад нас.

Пиърсън взе червена химикалка и подчерта думите: избута брат ми на алеята.

— Значи Дани успя да изведе брат ви от бара, без повече неприятности?

— Да, но Бърни все така настояваше да се върне, за да се разберат.

— Да се разберат ли?

— Да.

— Но вие продължихте по задната уличка.

— Точно така. Но малко преди да стигна до главната улица, видях, че един от мъжете от бара стои на пътя ми.

— Кой беше това?

— Господин Крейг.

— Какво направихте?

— Изтичах обратно към Дани и брат ми. Помолих ги да се върнем в бара. В този момент видях и други двама от мъжете — единият беше господин Девънпорт — да стоят пред задната врата. Извърнах се и видях, че първият вече върви към нас.

— Какво стана след това? — попита Редмейн.

— Бърни каза: „Ти поеми скапаняка, а аз ще се заема с останалите“, но преди Дани да отговори, онзи, когото Бърни нарече „скапаняк“, се втурна към нас и заби юмрук в лицето на Дани. След това започна голям бой.

— И четиримата ли участваха?

— Не. Девънпорт стоеше пред задната врата заедно с още един — висок и мършав, а когато брат ми почти събори третия, ми извика да намеря такси, защото бил убеден, че ще свърши бързо.

— Направихте ли го?

— Да. Но първо се уверих, че Дани се е справил с Крейг.

— А беше ли?

— Естествено.

— Колко време ви отне да намерите такси?

— Няколко минути — отговори Бет. — Когато колата спря, шофьорът надникна през прозореца и за моя изненада рече: „Мисля, че не такси, а линейка ти трябва, момиче. Ако наистина са ти приятели, по-добре повикай линейка“. След това си замина.

— Правен ли е опит да бъде намерен този шофьор? — попита съдията.

— Да, Ваша Милост — отвърна Редмейн, — но до този момент никой не се е обадил. — След това той отново насочи вниманието си към свидетелката. — Как реагирахте на думите на шофьора?

— Извърнах се и видях, че брат ми лежи в безсъзнание. Дани държеше главата му на коленете си. Изтичах обратно по улицата, за да видя какво става.

Пиърсън отново си записа нещо.

— Даде ли Дани някакви обяснения какво се е случило?

— Да, каза ми, че Крейг ги изненадал, като извадил нож. Дани се опитвал да го изтръгне от ръката му, когато онзи промушил Бърни.

— Бърни потвърди ли думите му?

— Да.

— Какво направихте след това?

— Обадих се на „Бърза помощ“.

— Моля ви добре да си помислите, преди да отговорите на следващия ми въпрос, госпожице Уилсън. Полицията или линейката пристигна първо?

— Онези с белите престилки — отвърна Бет без колебание.

— Колко време след обаждането дойдоха?

— След седем или осем минути.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото постоянно си гледах часовника.

— Колко време след това дойде полицията?

— Не мога да кажа с точност, но минаха поне още пет минути.

— Колко време остана с вас инспектор Фулър, преди да влезе в бара, за да разпита господин Крейг?

— Поне десет минути — отговори Бет, — но може да е било и повече.

— Но достатъчно господин Крейг да изтича до дома си на стотина метра от бара, да се преоблече и да се върне, за да представи своята версия за случилото се на полицейския инспектор.

— Ваша Светлост — скочи отново Пиърсън, — това вече е скандално от страна на човек, който има отговорности пред обществото.

— Съгласен съм — отвърна съдията. — Нека съдебните заседатели да не обръщат внимание на последния коментар на господин Редмейн. Не забравяйте, че подсъдим не е господин Крейг. — Повтори той и изгледа сурово Редмейн.

Адвокатът обаче не трепна — знаеше, че заседателите няма да забравят и вече е посадил семето на съмнението.

— Моля за извинение, Ваша Светлост. Няма да се повтори.

— Гледайте наистина да е така.

— Госпожице Уилсън, докато чакахте да дойде полицията, парамедиците сложиха ли брат ви на носилка, за да го закарат до най-близката болница?

— Да, направиха всичко по силите си, но знаех, че е прекалено късно. Беше загубил страшно много кръв.

— Вие или Дани придружихте ли го?

— Отидох сама, защото инспектор Фулър искаше да зададе още въпроси на Дани.

— Това разтревожи ли ви?

— Да, Дани също бе ранен. Не беше и…

— Не за това ви питам — побърза да я прекъсне Редмейн, който не искаше тя да довърши изречението си. — Тревожехте ли се, че полицията може да заподозре Дани?

— Не — категорична беше Бет. — И през ум не ми мина. Разказах на полицията точно какво се е случи, а и той щеше да потвърди думите ми.

Ако в този момент Алекс бе погледнал прокурора, щеше да види, че за части от секундата лицето му се озари от усмивка.

— За съжаление брат ви издъхна по пътя към „Челси и Уестминстър Хоспитал“.

Бет се разплака.

— Да, позвъних на родителите си. Те дойдоха веднага, но беше твърде късно.

Алекс изчака тя да се успокои и едва тогава зададе следващия си въпрос: