Затворник по рождение

— Без съмнение, Ваша Светлост — настоя Пиърсън, — сме на път да открием, че и барманът също е бил член на „Мускетарите“.

— Не, няма — отвърна Редмейн, — но ще открием, че барманът е единственият в „Дънлоп Армс“ онази вечер, който не е излязъл на задната улица.

— Мисля, че ви разбрахме — каза съдията. — Може би е време да преминем към следващия ви въпрос?

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост — отговори Редмейн.

— Желаете ли да зададете още въпроси на свидетеля, господин Пиърсън?

— Да, Ваша Светлост — потвърди Пиърсън. — Господин Пейн, за да разсеем всякакво съмнение у заседателите, бихте ли потвърдили, че не сте последвали господин Крейг към задната уличка, след като сте чули женски писък?

— Да — каза Пейн, — не бях в състояние да го направя.

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

— Свободен сте да напуснете този съд, господин Пейн — обяви съдията.

Редмейн не пропусна да забележи, че на излизане Пейн не вървеше с наперената походка, с която се появи в залата.

— Желаете ли да призовете следващия си свидетел, господин Пиърсън? — попита съдията.

— Имах намерение да призова господин Девънпорт, Ваша Светлост, но може би ще прецените, че е по-добре да го разпитаме утре сутринта.

Съдията не забеляза как повечето жени в залата, изглежда, силно желаеха Лорънс Девънпорт да бъде извикан още сега. Той погледна часовника си и след кратко колебание каза:

— По-добре да извикаме господин Девънпорт сутринта.

— Както желае Ваша Светлост — съгласи се Пиърсън. Разчиташе на ефекта от очакването на следващия свидетел, което вече се забелязваше у жените заседатели. Надяваше се младият Редмейн да бъде достатъчно глупав и да атакува Девънпорт по начина, по който го бе направил с Джералд Пейн.

5.

Сутринта залата жужеше тихо още преди появата на Лорънс Девънпорт. Дори гласът на разсилния бе приглушен, когато произнесе името му.

Лорънс Девънпорт прекрачи прага и последва разсилния до свидетелското място. Беше около метър и осемдесет, но толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Носеше морскосин костюм и кремава риза, която изглеждаше чисто нова. Беше прекарал доста време в спор дали се налага да сложи вратовръзка, но накрая бе приел съвета на Спенсър, че прекалената небрежност прави лошо впечатление в съда. „Нека те приемат като лекар, а не като актьор“, му беше казал Спенсър. Девънпорт избра раирана вратовръзка, която никога не би сложил, освен пред камера. Но не облеклото караше жените да обръщат глави след него. Пронизващите сини очи, гъстата чуплива коса и безпомощният поглед бяха причина толкова много от тях да искат да са му майки. Е, по-възрастните. Младите имаха други фантазии.

Лорънс Девънпорт се бе прочул с ролята си на сърдечен хирург в сериала „По лекарско предписание“. Всяка събота вечер той прелъстяваше публика от над девет милиона души. Феновете му, изглежда, не се интересуваха от това, че прекарва повече време във флирт със сестрите, отколкото в операционната.

След като зае свидетелското място, разсилният му подаде Библията и задържа пред него листчето с първите му реплики. Така, докато произнасяше клетвата, Девънпорт превърна зала номер четири в свой частен театър. Алекс Редмейн забеляза как жените заседатели се усмихват на свидетеля. Девънпорт отвърна на усмивките им, все едно че го викаха на бис.

Господин Пиърсън бавно се надигна от мястото си. Възнамеряваше да задържи Девънпорт на свидетелското място колкото се може по-дълго, докато разиграва своята дванайсетчленна публика.

Алекс Редмейн се облегна назад в очакване завесата да се вдигне и си спомни още един бащин съвет.

Дани се чувстваше по-изолиран от всякога. Бе впил очи в човека, когото така ясно си спомняше от бара онази вечер.

— Вие сте Лорънс Андрю Девънпорт, нали? — попита Пиърсън свидетеля с грейнал поглед.

— Да, господине.

Пиърсън се обърна към съдията.

— Колебая се, Ваша Светлост, дали ще ми позволите да не питам господин Девънпорт за домашния му адрес. — Той направи пауза. — По очевидни причини.

— Не би било проблем — отговори съдия Саквил, — но ще е необходимо свидетелят да потвърди, че е живял на този адрес през последните пет години.

— Така е, Ваша Светлост — потвърди Девънпорт, насочвайки вниманието си към режисьора с лек поклон.

— Можете ли също така да потвърдите — попита го Пиърсън, — че сте били в „Дънлоп Армс“ вечерта на осемнадесети септември, хиляда деветстотин деветдесет и девета?

— Да, мога — отвърна Девънпорт. — Бях с няколко приятели, за да отпразнуваме тридесетия рожден ден на Джералд Пейн. Всички сме състуденти от Кеймбридж — добави той с провлачения глас, до който прибягваше, когато играеше Хийтклиф 1 на турне.

— Видяхте ли онази вечер обвиняемия — попита Пиърсън и посочи към подсъдимата скамейка.

— Не, господине. Не го бях забелязал — отвърна Девънпорт, обръщайки се към заседателите, като че ли бяха публика на матине.

1

Герой от „Брулени хълмове“. — Б.пр.

— Приятелят ви Спенсър Крейг изскочи ли през задната врата на заведението по-късно същата вечер?

— Да, така беше.

— Предизвикан от писък на момиче?

— Точно така, господине.

Пиърсън се поколеба, вече очакваше Редмейн да скочи и да протестира срещу такъв очевидно насочващ въпрос, но той остана безмълвен. Окуражен, продължи:

— И господин Крейг се върна в бара малко по-късно, така ли?

— Да, така беше — отговори Девънпорт.

— И посъветва вас и вашите приятели да се приберете у дома? — Пиърсън продължи да насочва свидетеля си, но Алекс Редмейн не помръдваше.

— Така е — каза Девънпорт.

— Обясни ли ви господин Крейг защо смята, че трябва да напуснете мястото?

— Да. Каза ни, че двама души се бият на алеята и един от тях има нож.

— Искахте ли да отидете да видите дали всичко е наред с младата дама? — суфлира му Пиърсън.

— Да, да — отвърна бързо Девънпорт, който вече чувстваше, че не се справя много добре без сценарий в ръцете.

— Но въпреки това послушахте господин Крейг и напуснахте? — добави Пиърсън.

— Да, да, вярно е — каза Девънпорт. — Последвах съвета на Спенсър, защото… — Девънпорт направи ефектна пауза — е правен специалист. Мисля, че това е правилното определение.

Добре ги ниже, мина през ума на Алекс, доловил, че Девънпорт отново е стъпил здраво на краката си.

— Тоест вие лично не сте били на задната улица?

— Не, господине, Спенсър ни посъветва в никакъв случай да не доближаваме човека с ножа.

Алекс остана на място.

— Така — потвърди Пиърсън, обърна следващата страница в папката си и се взря в празния лист хартия. Беше стигнал до края на въпросите по-бързо, отколкото бе очаквал. Не проумяваше защо опонентът му не се беше опитал да го прекъсне, докато той очебийно насочваше свидетеля. Затвори с нежелание папката си.