Затворник по рождение

— Вероятно — призна Бет. — Но офисите на „Дрейкс“ са в Сити и не ми се искаше да се отделям много от дома.

— Разбирам. От колко години работите за компанията?

— Пет.

— През това време от секретарка достигнахте поста личен помощник на председателя, така ли?

— Да.

— Колко секретарки работят в „Дрейкс Иншурънс“? — попита Редмейн.

— Не зная точно, около стотина.

— Но тъкмо вас избраха за този пост.

Бет предпочете да замълчи.

— Кога за първи път се видяхте с Дани след завръщането ви в Лондон от университета?

— Много скоро след като започнах работа в Сити — отговори Бет. — Една събота сутрин мама ме помоли да мина да оставя обяд на баща ми в автосервиза. Дани беше там, пъхнал глава под капака на някаква кола. В началото си помислих, че не ме е забелязал, защото от мястото, където се беше заврял, вероятно виждаше само краката ми, но по едно време се опита да надникне и си удари тила в ръба на капака.

— Тогава ли ви покани да излезете за първи път?

— Ваша Светлост — нетърпеливо скочи на крака Пиърсън, — имам чувството, че се намираме на репетиция на любителска театрална група.

Ходът на Алекс бе дал резултат. Съдията, станал свидетел през последните десет години на подобни разпити от страна на Пиърсън, вероятно тайно потриваше ръце, че някой излиза със същия номер на хитрия прокурор, но все пак се наведе напред и отбеляза:

— Господин Редмейн, ще ви помоля да задавате въпроси на свидетелката, а не да подсказвате очакваните от вас отговори, така че госпожица Уилсън просто да се съгласява с вас.

— Моля за извинение, Ваша Светлост — кимна Редмейн. — Ще внимавам за в бъдеще.

Съдия Саквил смръщи чело, припомняйки си, че бащата на младия адвокат го бе уверявал в същото, и то също толкова неискрено.

— Кога беше следващият път, когато се срещнахте с обвиняемия? — попита Редмейн Бет.

— Същата вечер. Покани ме в „Хамърсмит Пале“ — обясни тя. — Двамата с брат ми се отбиваха там всяка събота вечер, където, както Бърни обичаше да казва, било претъпкано.

— И колко често се виждахте след тази първа среща?

— Почти всеки ден, докато не го задържаха.

— Искам да ви върна към вечерта на осемнайсети септември миналата година — подхвана Редмейн. — Моля ви да разкажете със свои думи на съдебните заседатели какво се случи тогава.

— Идеята беше на Дани — да отидем да хапнем в Уест Енд, тъй като случаят бе по-специален.

— И какво беше по-специалното?

— Възнамеряваше да ми направи предложение.

— Откъде сте знаели?

— Чух брат ми да разказва на майка ми и баща ми, че Дани се е изръсил две месечни заплати за пръстен. — Тя протегна лявата си ръка, така че заседателите да видят златния й пръстен с диамант.

Алекс изчака шепота да стихне, преди да попита:

— И направи ли ви предложение?

— Да, дори коленичи.

— Приехте ли?

— Разбира се. Знаех, че ще се оженим от първия миг, в който го срещнах.

Пиърсън си отбеляза първата й грешка.

— Какво стана после?

— Преди да си тръгнем, Дани се обади на Бърни, за да му съобщи новината, и той се съгласи да се присъедини към нас, за да празнуваме заедно.

— Къде се разбрахте да продължите?

— В „Дънлоп Армс“ на „Хамбълдън Терас“ в Челси.

— Защо точно там?

— Дани вече бе ходил там веднъж след мач на „Уест Хам“ на „Стамфорд Бридж“. Според него било изискано и щяло да ми хареса.

— По кое време стигнахте в заведението?

— Не мога да кажа със сигурност, но трябва да е било преди десет.

— Брат ви вече ви чакаше там, така ли?

— Ето отново — намеси се Пиърсън.

— Моля да ме извините, Ваша Светлост — рече Редмейн и се обърна към Бет. — Кога се появи брат ви там?

— Вече ни чакаше.

— Забелязахте ли кой друг беше в заведението?

— Да — отговори Бет. — Актьорът Лорънс Девънпорт — доктор Бересфорд от сериала — седеше на бара с други трима.

— Познавате ли се с Лорънс Девънпорт?

— Не, разбира се — отривисто каза Бет. — Виждала съм го само на екрана.

— Трябва да сте била развълнувана от срещата с телевизионна звезда в нощта, в която сте получили и предложение.

— Не чак толкова. Направи ми впечатление, че съвсем не е така хубав като Дани.

Няколко съдебни заседатели отправиха погледи към небръснатия късо подстриган мъж с фланелка на „Уест Хам“, която очевидно не бе виждала ютия от доста време.

Едва ли много заседатели биха се съгласили с нея, помисли си Алекс.

— Разкажете ни какво се случи след това.

— Изпихме бутилка шампанско и решихме, че е време да си тръгваме.

— И тръгнахте ли си?

— Не. Бърни поръча нова бутилка и когато барманът я донесе на масата и взе празната, чух някой да казва: „Само ще изхабят питието“.

— Как реагираха Дани и Бърни?

— Не чуха репликата, но забелязах, че един от мъжете до бара ме зяпа. Намигна ми, след което отвори уста и подаде езика си.

— Кой от четиримата беше това?

— Господин Крейг.

Дани вдигна очи към галерията за публиката точно когато Крейг смръщи чело. За щастие тя нямаше как да го види.

— Казахте ли на Дани?

— Не. Човекът бе очевидно пиян. А и аз съм израснала в Ийст Енд, така че съм чувала далеч по-неприятни неща. Освен това знаех как ще реагира Дани, ако му кажа.

Пиърсън не спираше да записва.

— Значи се направихте, че не го чувате, така ли?

— Да — отвърна Бет. — И тогава същият човек рече на приятелите си: „Кучката си я бива, стига да не си отваря устата“. Бърни го чу. Един от другите додаде: „В някои моменти предпочитам кучките да са с отворена уста“. Останалите се разсмяха. — Тя замълча за миг, после продължи: — Само господин Девънпорт се притесни.

— Бърни и Дани също ли се смяха?

— Не. Бърни грабна бутилката от шампанско, изправи се и се обърна към тях. — Пиърсън записа дословно следващите й думи: — Но Дани го дръпна и го накара да седне обратно, съветвайки го да не им обръща внимание.

— А той?

— Послуша го, но само защото казах, че искам да си вървим. Бяхме близо до вратата, когато видях, че онзи продължава да ме зяпа. Каза: „Тръгваме, а?“, а после уж шепнешком, но достатъчно високо, та всички да го чуят, добави: „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим“.