Затворник по рождение

Ник мълчеше.

— Направи ми впечатление, че сте работили в библиотеката, помагали сте в образователната програма на „Белмарш“ като преподавател по английски език и история. Очевидно сте имали и забележителен успех с някои от вашите колеги затворници, преминали успешно изпитите за завършване на средното образование. Особено с един от тях, който се подготвя за кандидатски изпити.

Ник кимна тъжно. Паско му беше казал, че Дани е загубил обжалването и се връща при тях. Много му се искаше да е в килията, когато пристигне, но за съжаление точно този ден беше назначена и срещата му с представителя на Съвета по условно освобождаване. Беше решил да се свърже с Алекс Редмейн веднага след като го пуснат и да предложи помощта си. Не можеше да разбере защо съдията е отказал да изслушат записа. Сигурно щеше да разбере от Дани, щом се прибере. Опита се да се съсредоточи върху въпросите на мъжа пред него.

— Виждам, че докато сте излежавали присъдата си, сте защитили степен в Свободния университет, господин Монкрийф. — Ник кимна отново. — Съдейки по всичко това съм убеден, че ще разберете, че се налага да ви задам още няколко въпроса, преди да завърша доклада си.

Паско вече му бе казал накратко в какво се състоят тези въпроси.

— Разбира се.

— Осъден сте от военен съд за проявена небрежност при изпълнение на служебните задължения. Признали сте вината си. Разжалван сте и сте осъден на осем години затвор. Справедлива ли е според нас тази преценка?

— Да, господин Хърст.

Хърст сложи отметка в първата кутийка на формуляра пред него.

— Вашият взвод е охранявал сръбски затворници, когато албански отряд е връхлетял върху транспорта ви, стреляйки с автомати във въздуха.

— Точно така.

— Ваш сержант отговорил на огъня.

— Само предупредителни изстрели — уточни Ник. — След като бях дал категорична заповед за спиране на огъня.

— Двама от наблюдателите на Обединените нации, свидетели на инцидента, са дали показания срещу вас по време на процеса. Те твърдят, че албанците са стреляли във въздуха. — Ник не направи опит да се защити. — И макар вие самият да не сте произвел изстрели, сте отговорен за взвода.

— Така беше.

— Въпреки това смятате, че присъдата е справедлива?

— Да.

Хърст направи още една отметка, преди да зададе следващия си въпрос:

— В случай, че Съветът даде препоръка да бъдете освободен предсрочно, тъй като сте излежали половината срок на присъдата си, какво планирате да правите в близкото бъдеще?

— Възнамерявам да се върна в Шотландия, където да стана учител в учебно заведение, готово да ме назначи.

Поредна отметка се появи във формуляра.

— Имате ли финансови проблеми, които биха могли да ви попречат да заемете преподавателско място?

— Не — отвърна Ник. — Напротив. Дядо ми ме е осигурил достатъчно, за да не се налага да работя.

Хърст направи поредна отметка.

— Женен ли сте, господин Монкрийф?

— Не.

— Имате ли деца или други хора, за които да се грижите?

— Не.

— Лекувате ли се от нещо в момента?

— Не.

— Ако ви освободят, има ли къде да отидете?

— Да. Притежавам дом в Лондон и друг в Шотландия.

— Имате ли роднини, които да ви помогнат при освобождаването?

— Не. — Хърст вдигна очи. Това бе първата кутийка във формуляра, която остана без отметка. — И двамата ми родители са починали и нямам братя или сестри.

— Лели, чичовци?

— Един чичо и леля, които живеят в Шотландия и с които не съм близък, и леля по майчина линия в Канада. Писали сме си, но никога не сме се срещали.

— Разбирам. И един последен въпрос, господин Монкрийф. Може да ви се стори малко необичайно при създадените обстоятелства, но въпреки това се налага да попитам. Мислили ли сте дали бихте повторили същото престъпление?

— Невъзможно е да се върна отново в армията, естествено, и нямам желание за това, така че отговорът на вашия въпрос е „не“.

— Напълно ви разбирам. — Отметка се появи и в последното поле. — Имате ли въпроси към мен?

— Разрешете да попитам кога ще знам какво е заключението на Съвета?

— Написването на доклада ще ми отнеме няколко дни, след което ще го предоставя на вниманието на Съвета. Няколко седмици след това ще получите съобщение.

— Благодаря ви, господин Хърст.

— Благодаря ви, сър Никълъс.

— Нямахме избор — заяви Паско.

— Сигурен съм, Рей — отговори директорът на затвора. — Налага се да проявим малко здрав разум с този затворник.

— Не ви разбирам — рече Паско. — Той изпотроши килията.

— Ясно ми е, Рей, но всички знаем как реагират доживотните, когато Апелативният съд отхвърли молбите им за преразглеждане. Или се превръщат в мълчаливи самотници, или чупят каквото им попадне.

— Няколко дни в карцера ще поохладят Картрайт — отбеляза старшият надзирател.

— Да се надяваме — въздъхна Бартън. — Ще ми се да го върнем в света на нормалните колкото се може по-скоро. Умно момче е. Надявах се да стане естественият заместник на Монкрийф.

— Това наистина е очевидният избор, въпреки че автоматично губи привилегирования си статус и ще се наложи да се върне към основния.

— За не повече от месец — заключи директорът.

— Междувременно какво да правя с работната му категория? Да го сваля ли от образованието и да го върна на конвейера?

— За нищо на света — възрази Бартън. — Наказанието ще е по-голямо за нас, отколкото за него.

— Ами правата му в лавката?

— Никакво плащане и никаква лавка за четири седмици.

— Ясно, сър.

— Поговори с Монкрийф. Той е най-близък с Картрайт. Виж дали ще успее да му набие малко разум в главата, както и да го подкрепя следващите седмици.

— Разбрано.

— Кой е следващият?

— Лийч, господине.

— Какво е провинението му този път?

— Не е върнал книга в библиотеката.

— Не можете ли да се справите с такъв незначителен проблем, та трябва да ме занимавате?

— При обикновени обстоятелства, но сега става дума за скъп подвързан с кожа брой на „Правен преглед“, който той не е върнал въпреки неколкократните устни и писмени напомняния.

— Все пак не разбирам защо трябва да се явява пред мен.

— Защото открихме броя в кофа за смет, надран и разкъсан.

— Че защо ще го прави?

— Имам само подозрения, но не и доказателства.

— Нов опит за внасяне на дрога?