Затворник по рождение
Шрифт:
Касетата се въртя още няколко секунди, докато отново се чу гласът на Мортимър.
— Това беше преди две години, но не минава ден, без да се сетя за това момче зад решетките. Предупредих Спенсър, че щом се оправя достатъчно, ще дам показания… — Разнесе се щракването за край на лентата.
— Добра работа сте свършили! — възкликна Ник.
Големия Ал само изсумтя. Беше спазил сценария, който Дани му беше написал според изискванията на господин Редмейн за делото.
— Остава да намеря начин да предам лентата на адвоката си — отбеляза Дани, извади касетата и я пъхна отново под възглавницата си.
— Не би трябвало
— Освен ако някой от шибаняците надзиратели не му има зъб — обади се и Ал, — или не загрее, че вътре има касета.
— Че откъде ще разбере? — удиви се Дани. — Само ние тримата знаем за това.
— Не забравяй Мортимър. — Най-сетне Големия Ал седна в леглото си. — Трудно ще си държи езика зад зъбите, ако има глад за доза.
— Какво да правя тогава с касетата? Не виждам шанс да спечеля делото без нея.
— Не рискувай да я пращаш по пощата — посъветва го Големия Ал. — Гледай да се видиш с Редмейн и му я дай лично. Щот’ кой мислиш имаше среща вчера с адвоката си?
Ник и Дани търпеливо зачакаха Ал да отговори на собствения си въпрос.
— Онуй копеле Лийч — отрони той най-сетне.
— Може да е съвпадение — предположи Ник.
— Не и ако адвокатът му е Спенсър Крейг.
— Откъде си толкова сигурен, че е бил тъкмо Крейг? — не се сдържа Дани и впи пръсти в рамката на леглото.
— Шибаняците често се отбиват да си шушнат със сестричките в болницата, а аз им варя чай.
— Ако продажен надзирател иска да разбере какво има на касетата — намеси се Ник, — няма защо да се питаме чие легло ще провери първо.
— И какво да правя? — отчаяно попита Дани.
— Ами осигури му я — отвърна Ник.
— Записан ли си за консултация?
— Не точно.
— Значи си тук за правен съвет?
— Не точно.
— А за какво точно си дошъл? — повиши леко глас Спенсър Крейг.
— Имам нужда от помощ, но не правна.
— Каква е тази помощ?
— Напипах страхотна възможност за голяма доставка на вино, но има проблем.
— Така ли? И какъв е той?
— Искат предплата.
— Колко?
— Десет хиляди паунда.
— Ще ми трябват няколко дни да помисля.
— Убеден съм, че ще го направите, господин Крейг, но не се бавете много, защото едни хора чакат да им дам информация, с която разполагам. — Барманът от „Дънлоп Армс“ замълча, преди да добави: — Обещах да им отговоря преди 31 май.
И тримата чуха как в бравата се завърта ключ — изненадаха се, защото до „Почивката“ оставаше цял час.
В рамката на вратата застана надзирателят Хаген.
— Претърсване на килията — обяви той. — И тримата — в коридора.
Ник, Дани и Големия Ал се отправиха към площадката пред килията. Наистина бяха изненадани, защото Хаген влезе в помещението и затвори вратата след себе си. Нямаше нищо необичайно в претърсванията. Надзирателите ги правеха често, за да търсят наркотици, алкохол, ножове и дори оръжие. Но обичайната практика бе да присъстват трима служители на затвора, а и вратата на килията оставаше отворена, за да не могат затворниците
да твърдят, че намереното е подхвърлено по време на претърсването.Няколко минути по-късно вратата се отвори и Хаген се появи широко усмихнат.
— Добре, момчета — рече той. — Чисти сте.
Дани се изненада, че вижда Лийч в библиотеката, защото никога не беше идвал за книга. Може би искаше да прегледа някой вестник. Направи му впечатление, че ходи напред-назад покрай рафтовете, но очевидно не се ориентираше.
— Нещо да помогна? — попита Дани.
— Търся последния брой на „Правен преглед“.
— Имаш късмет. Допреди няколко дни, когато някой направи дарение от няколко книги, сред които и последната книжка на списанието, имахме само един много стар брой.
— Дай ми го — нареди Лийч.
Дани отиде до раздела с юридическа литература, свали дебел, подвързан в кожа том и го занесе на бюрото си.
— Име и номер?
— Защо питаш?
— Ако искаш да изнесеш книга, трябва да ти направя картон.
— Лийч, 6241 — процеди онзи.
Дани попълни данните в нова карта. Много се надяваше Лийч да не е забелязал, че ръката му трепери.
— Подпиши се най-долу.
Лийч сложи едно кръстче на посоченото място.
— Трябва да върнеш книгата до три дни — информира го Дани.
— Защо, ти да не се мислиш вече за някой от шибаните копои тук? Ще я върна когато си искам — заяви посетителят и излезе.
Дани го изпрати с поглед. Така и не разбра защо му е списание, след като не може и името си да напише.
28.
Крейг остави черното си порше на паркинга за посетители около час преди времето, определено за посещения. Беше предупредил Пейн, че влизането в „Белмарш“ е почти толкова трудно, колкото и излизането. Безкрайна поредица от решетъчни врати, проверки на документите за самоличност и цялостно претърсване. Всичкото това само за да отидеш на посещение.
Записаха имената им в приемната, дадоха им ключ с номер и им казаха да оставят всичките си ценности, включително часовници, пръстени, верижки, банкноти или монети, в нещо като касетка със същия номер.
Ако искаха да купят нещо от лавката за човека, при когото идват, да си приготвят точни пари и ще получат малки пластмасови жетони с написани върху тях цени като 1 паунд, 50, 20 и 10 пенса. Това, очевидно, се правеше, за да не се дават пари в брой на затворниците. Всеки от посетителите беше викан отделно. Влизаше в затворено помещение, където го претърсваше основно още един униформен, този път с куче.
— Номер едно и две — разнесе се от високоговорителя в чакалнята.
Крейг и Пейн седяха на пейка в един от ъглите и за да убият времето, докато ги извикат, прелистваха броеве на „Затворнически новини“ и „Ключ и ключалка“.
— Номер седемнайсет и осемнайсет — разнесе се след около четирийсет минути.
Крейг и Пейн се изправиха и поеха през нова поредица от решетъчни врати, още по-драстична проверка на дрехите и едва тогава седнаха на ред „Г“, места 11 и 12. Крейг се настани на един от зелените столове със заковани за пода крака, а Пейн отиде до лавката, за да вземе три чаши чай и няколко десерта „Марс“, за което плати с жетоните. Върна се след малко и остави подносчето на масата — също закрепена с болтове за пода.