Затворник по рождение

— Как върви? — беше го попитала Сара.

— Всичко е наред, но не за това искам да те видя — отвърна той. — Налага се да обсъдя с теб много важен въпрос, защото решението, което трябва да взема, ще засегне и теб, и цялото семейство.

В момента, в който затвори телефона, усети, че го обзема още по-голяма решителност да изпълни намерението си, все едно какви щяха да са последствията. Даваше си сметка обаче, че няма да се справи без подкрепата на Сара, особено след като знаеше и за историята й с Крейг.

Репетициите бяха изморителни. В една пиеса не можеш да забравиш реплика или да напуснеш сцената не когато трябва. Девънпорт дори започна да се пита ще издържи ли на конкуренцията с актьори от Уест Енд. Но в момента в който завесата се вдигна вечерта на премиерата, стана ясно, че публиката в залата се състои предимно от негови фенове. Те попиваха всяка негова дума, смееха се и на най-глупавите смешки в сценария, стига да се излезли от неговата уста. Ръкопляскаха му по всеки повод.

Сара се появи в гримьорната, за да му пожелае късмет преди началото, и той й напомни за поканата си. Стори й се блед и изморен, но тя реши, че това се дължи на напрежението от предстоящото представление.

— Ще се видим след спектакъла — каза тя на тръгване. — Късмет!

След последната завеса Девънпорт си даде сметка, че няма да има сили да премине през изпитанието. Почувства се на мястото си, опита се да убеди сам себе си, че има задължения и към други хора и не на последно място към сестра си. Защо трябваше да съсипва и нейната кариера заради Спенсър Крейг?

Върна се в гримьорната си и завари там тълпа приятели, които го приветстваха — обикновено първият признак за успех. Той се потопи в похвалите и ласкателствата, посипали се от всички страни, и се опита да забрави проблема с Дани Картрайт, който всъщност не беше нищо друго, освен един нехранимайко от Ийст Енд, попаднал там, където му е мястото — в затвора.

Сара седеше в единия ъгъл на гримьорната и се радваше на успеха на брат си, но от главата й не излизаше мисълта за проблема, на който той отдаваше толкова голямо значение.

Минаваше полунощ, когато Паско отвори вратата на килията и Ник с изненада установи, че Дани го чака буден. Беше изтощен от дългия ден, но му беше приятно, че има с кого да сподели новините.

Дани изслуша внимателно всичко, което се беше случило в Шотландия. Големия Ал лежеше с лице към стената и мълчеше.

— Ти с положителност щеше да се справиш много по-добре от мен при разговора с Мънро — отбеляза Ник. — На първо място, сигурно не би допуснал чичо ми да се измъкне с толкова много пари. — Тъкмо щеше да продължи с разказа си за срещата с адвоката, когато внезапно попита: — Защо изглеждаш толкова доволен?

Дани слезе от леглото си, пъхна ръка под възглавницата и измъкна малка касета. Сложи я в касетофона и натисна копчето.

— Как ти е името? — чу се въпросът на мъж с твърд глазгоуски акцент.

— Тоби. Тоби Мортимър — отвърна друг.

— Как се озова тук?

— За притежание.

— На Клас „А“?

— По-лошо. Хероин. Бия си по два пъти на ден.

— Значи е добре, че си на програма за дезинтоксикация?

— Оказа се, че не е толкова лесно.

— К’ви бяха ония глупости, които ми наговори вчера? На кое да вярвам?

— Всичко е вярно. Само исках да обясня защо отпаднах от програмата. Видях един мой приятел да намушква човек с нож и трябваше да кажа на полицията.

— А що не го направи?

— Защото Спенсър каза да си държа езика зад зъбите.

— Спенсър ли?

— Моят приятел. Спенсър Крейг. Той е адвокат.

— Да не искаш да кажеш, че адвокат ще накълца човек, когото вижда за пръв път?

— Не е толкова просто.

— Бас държа, че за полицията е било просто.

— Така е, хванаха се. Трябваше да избират между момче от Ийст Енд и адвокат, който на всичко отгоре имаше и трима свидетели, които потвърдиха, че дори не е бил там. — Настана известно мълчание. — Само че аз бях там.

— К’во стана тогава?

— Празнувахме трийсетия рожден ден на Джералд и всички пийнахме повече. И точно тогава онези тримата влязоха в бара.

— Кои трима?

— Двама мъже и едно момиче. Момичето беше проблемът.

— То ли започна боя?

— Не, не. Крейг си падна по нея от първия миг, но тя не му обърна внимание и той се вбеси.

— И затова гаджето й почна да се бие?

— Не. Момичето даде да се разбере, че иска да си върви, и те се измъкнаха от задната врата.

— В задната уличка?

— Откъде знаеш?

— Ти сам ми го разказа вчера — отвърна Големия Ал, който бързо схвана грешката си и оправи работата.

— Да бе, да. Вярно. — Поредното дълго мълчание. — Крейг и Джералд веднага изтичаха след тях. Ние с Лари също излязохме. И тогава нещата излязоха от контрол.

— Кой почна?

— Спенсър и Джералд. Те налетяха на момчетата и очакваха да ги подкрепим. Само че аз бях толкова фиркан, че бях напълно безполезен, а Лари изобщо не го бива в тия неща.

— Кой е пък този?

— Лари Девънпорт.

— Оня от сапунката ли?

— Да, ние двамата стояхме отстрани и само гледахме.

— Значи приятелят ти Спенсър почна боя?

— Да. Открай време се мисли за боксьор. Получи и награди в Кеймбридж, но тия момчета бяха друга класа. Но само докато Спенсър извади ножа.

— И нож ли имаше?

— Ъхъ. Взе го от бара, преди да излезе. Помня, че каза: „За всеки случай“.

— Не беше ли виждал преди тия мъже и момичето?

— Никога. Но мацката много му хареса. Когато Картрайт започна да го наляга, Спенсър се вбеси и го промуши в крака.

— Ма не го е убил, нали?

— Не, само го рани. А докато Картрайт се беше свил от болка, Спенсър заби ножа в гърдите на другия. — Мина доста време, преди човекът да завърши: — И го уби.

— Викнахте ли полиция?

— Не. Спенсър трябва да ги е извикал, след като ни поръча да си ходим. Каза също, ако някой ни пита, да повтаряме, че не сме излизали от бара и нищо не сме видели.

— Някой пита ли ви нещо?

— Полицаите дойдоха у дома на следващия ден. Не бях мигнал, но гледах да не ми личи. Мисля, че повече ме беше страх от Крейг, отколкото от ченгетата. Пък и инспекторът беше сигурен, че е пипнал правилния човек.