Затворник по рождение

— Но на мен не ми се налагаше да карам, защото живея само на сто метра от „Дънлоп Армс“.

— Само на сто? — попита Редмейн и след като Крейг не отговори, продължи: — Казахте пред съда, че не сте забелязали други клиенти в бара, преди да чуете повишени гласове.

— Точно така.

— И тогава сте чули обвиняемия да казва: „Да излезем вън да се разберем“?

— Именно.

— А не е ли истина, че именно вие, господин Крейг, сте предизвикали разпрата с непростимите си подмятания към клиента ми? — Той погледна записките си. — „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим.“ — Редмейн чакаше отговор, но Крейг мълчеше. — Да смятам ли липсата на отговор за потвърждение?

— Нищо подобно, господин Редмейн. Просто не смятам, че въпросът ви заслужава отговор — надменно отвърна Крейг.

— Аз пък смятам, че заслужава, господин Крейг, защото съм убеден, че след като господин Уилсън ви е казал: „Що не се гръмнеш бе?“, именно вие сте му казали: „Да излезем вън да се разберем“.

— Мисля, че такъв израз отива много повече на клиента ви — отвърна Крейг.

— Или на подпийнал човек, който се перчи на приятелите си пред хубава жена?

— Налага се отново да ви напомня, господин Редмейн — намеси се съдията, — че клиентът ви е подсъдимият в това дело, а не господин Крейг.

Редмейн се поклони леко, но когато вдигна поглед забеляза, че заседателите попиват всяка негова дума.

— Господин Крейг — продължи той, — допускам, че сте излезли през главния вход и сте изтичали в задната уличка, за да се сбиете.

— Излязох на задната уличка едва когато чух писъка.

— Тогава ли взехте ножа от бара?

— Не съм правил такова нещо — рязко отговори Крейг. — Вашият клиент грабна ножа, преди да излезе навън, както вече ясно посочих в показанията си.

— Става дума за показанията, внимателно изготвени в нощта, когато не сте могли да заспите, нали? — попита Редмейн.

Крейг не отговори.

— Може би това отново е въпрос, който не заслужава отговор? — предположи Редмейн. — Някой от приятелите ви последва ли ви към задната улица?

— Не, никой.

— Значи те не са видели сбиването ви с господин Картрайт?

— Не биха могли, защото не е имало такова сбиване.

— Бяхте ли носител на Наградата по бокс в Кеймбридж?

— Да — с известно колебание отговори Крейг.

— И докато бяхте студент, бяхте временно изключен за…

— Какво отношение има това? — настоятелно попита съдия Саквил.

— Ще се радвам да оставя това решение на заседателите, Ваша Светлост — отговори Редмейн и обръщайки се към Крейг, продължи: — Били ли сте временно изключен от Кеймбридж след пиянска разпра с местни младежи, които по-късно сте описали пред магистратите като „банда хулигани“?

— Това беше преди години, когато бях още студент.

— И години по-късно, в нощта на осемнадесети септември хиляда деветстотин деветдесет и девета, отново се заяждахте с друга „банда хулигани“, прибягвайки до употребата на нож, който сте взели от бара?

— Както вече ви казах, не съм аз този, който взе ножа, но бях свидетел на това как вашият клиент наръга господин Уилсън в гърдите.

— И след това се върнахте в бара?

— Да, веднага позвъних на телефона за спешни случаи.

— Нека да се опитаме да бъдем малко по-точни, господин Крейг. Вие всъщност не сте се обадили на телефона за спешни случаи, а първо сте звъннали на мобилния на инспектор Фулър.

— Вярно е, Редмейн, но изглежда, забравяте, че докладвах за престъпление и много добре знаех, че Фулър ще съобщи на службата за спешни случаи. Линейката, ако си спомняте, пристигна преди инспектора.

— Няколко минути по-рано — натърти Редмейн. — Чудя се обаче как така разполагате с мобилния номер на полицейски инспектор.

— Двамата скоро преди това участвахме в голям процес за разпространение на наркотици, който изискваше обстойни консултации, често пъти с кратко предизвестие.

— Значи инспектор Фулър ви е приятел?

— Не сме близки — отговори Крейг. — Отношенията ни са чисто професионални.

— Господин Крейг, допускам, че сте го познавали достатъчно добре, за да му се обадите и той да чуе първо вашата версия на историята.

— За щастие има още четирима свидетели, които могат да я потвърдят.

— Ще разпитам всеки един от приятелите ви, господин Крейг, тъй като ми е любопитно защо, след като сте се върнали в бара, сте ги посъветвали да се прибират по домовете си.

— Те не видяха как вашият клиент намушка господин Уилсън, така че не бяха замесени по никакъв начин — каза Крейг. — И също така сметнах, че могат да се окажат в опасност, ако останат.

— Но ако някой е бил в опасност, господин Крейг, това би трябвало да е единственият свидетел на убийството на господин Уилсън, така че защо не напуснахте заедно с приятелите си?

Крейг за пореден път остана безмълвен, но този път не защото смяташе въпроса недостоен за отговор.

— Може би истинската причина да им поръчате да си вървят, е, защото са били пречка да изтичате вкъщи и да смените окървавените си дрехи, преди да се появи полицията? Все пак вие живеете, както признахте, „на сто метра“ оттам.

— Изглежда, сте забравили, господин Редмейн, че инспектор Фулър пристигна само няколко минути след извършване на престъплението — подигравателно отговори Крейг.

— Седем минути са изминали от обаждането ви на инспектора до неговото пристигне, а преди да влезе в бара, той дълго е разпитвал клиента ми.

— Как си представяте да поема такъв риск, знаейки, че полицията може да се появи всеки момент? — сопна се Крейг.

— Мога да си го представя — отвърна Редмейн, — ако алтернативата е да прекарате останалата част от живота си в затвора.

Залата зажужа оживено. Погледите на заседателите бяха вперени в Спенсър Крейг, но той отново не отговори нищо.

Редмейн почака малко, преди да продължи:

— Господин Крейг, повтарям, че смятам да разпитам приятелите ви един по един. — Обърна се към съдията и добави: — Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

— Господин Пиърсън — каза съдията, — не се съмнявам, че желаете да зададете още въпроси на този свидетел.

— Да, Ваша Светлост — отвърна Пиърсън. — Имам още един въпрос, на който много бих искал да получа отговор. — Усмихна се на свидетеля и попита: — Господин Крейг, вие Супермен ли сте?