Затворник по рождение

— Благодаря, Джордж.

Макар да бе минало само първото действие, Джордж, Уолтър и Марио вече бяха добре платени членове на актьорския състав.

54.

Дани взе от рафтовете папката с надпис „Девънпорт“ и я сложи на бюрото. На първата страница бе написано само:

Девънпорт, Лорънс — актьор — страница 2–11

Девънпорт, Сара — сестра, адвокат — страница 12–16

Чарли — продуцент — страница 17–20

Отвори на седемнайсета страница. Бе дошло време да бъде въведен нов второстепенен герой в предстоящата продукция на Лорънс Девънпорт. Дани набра телефона му.

— Продуцентска къща „Чарлз Дънкан“.

— Моля ви, господин Дънкан.

— За кого да предам?

— Ник Монкрийф.

— Свързвам ви, господин Монкрийф.

— Опитвам се да си спомня къде сме се срещали — без предисловия рече Чарли.

— В „Дорчестър“. По време на партито след заключителното представление на „Колко е важно да бъдеш сериозен“.

— О, да, сега си спомних. С какво мога да ви бъда полезен? — с известно подозрение попита продуцентът.

— Имам намерение да инвестирам в следващата ви продукция — рече Дани. — Мой познат вложил няколко хиляди в предишната пиеса и сподели, че е доволен от печалбата. Та си помислих дали не е лошо и аз да опитам…

— Обаждате се в най-подходящия момент. Имам нещо много подходящо. Защо не обядваш с мен в „Айви“, старче, тъкмо ще го обсъдим?

„Възможно ли е да се хване толкова лесно, помисли си Дани. Ако така върви, страховете ми са били напразни.“

— В такъв случай, позволи ми аз да те поканя, старче — отговори в неговия тон Дани. — Вероятно си претрупан с ангажименти, така че, щом ти се отвори пролука, ми звънни.

— Колкото и странно да звучи, преди малко се обадиха да отменят една среща утре по обяд и ако си свободен, можем да се видим тогава.

— Свободен съм — отговори Дани. — Но защо не отидем в кръчмата близо до нас?

— Кварталната кръчма? — с поспаднал ентусиазъм попита Дънкан.

— Именно. „Палм Корт Рум“ в хотел „Дорчестър“. Да речем в един.

— А, да, разбира се. Ще се видим там в един — обеща продуцентът. — Сър Никълъс, нали?

— Просто Ник. — Дани затвори телефона и записа нещо в дневника си.

Професор Амиркан Мори се усмихна добронамерено към претъпканата със студенти зала. Не можеше да се оплаче от липса на интерес към лекциите му. И не само защото беше много умен и образован, а и защото чувството му за хумор беше живо и заразително. Мина известно време, преди Дани да разбере, че професорът нарочно ги предизвиква да започнат да спорят, или правеше скандални изявления, за да види реакцията на студентите си.

— Щеше да е далеч по-добре за икономическата стабилност на нашата страна, ако Джон Мейнард Кейнс изобщо не се беше раждал. Не мога да се сетя и за един смислен негов принос в този живот.

Двайсетина ръце мигом щръкнаха във въздуха.

— Монкрийф, с какво от наследството на Кейнс според вас имаме право да се гордеем?

— Основател е на „Кеймбридж Артс Тиътър“ — отговори Дани.

— Играл е също така Орсино в „Дванайсета нощ“ като студент в „Кингс Колидж“ — допълни Мори. — Но това е било, преди да се залови да доказва на света, че има смисъл богатите държави да инвестират в развиващите се и да ги окуражават да следват техния път. — Часовникът зад гърба му удари един. — Стигате ми за днес — въздъхна професорът, слезе от подиума и изчезна в коридора, а зад гърба му се разнесоха смях и аплодисменти.

Дани нямаше време и за сандвич от бистрото на университета, ако искаше да отиде навреме на редовната среща с пробационната инспекторка. Но когато изтича от залата, завари професор Мори да чака в коридора.

— Може ли да поговорим, Монкрийф? — спря го професорът и без да дочака отговор, закрачи бързо към кабинета си.

Дани го последва, готов да защити възгледите си за Милтън Фрийдман, тъй като последното му есе не беше в съгласие с мнението на професора и очакваше, че той ще поиска от него да се аргументира по-подробно.

— Седнете, момчето ми — покани го Мори. — Бих ви предложил питие, ако имах нещо прилично за пиене. Но нека поговорим за важните неща. Исках да ви попитам дали сте мислили да предложите свое есе за наградата „Джени Лий Мемориал“?

— Не съм — призна Дани.

— А би трябвало — рече професорът. — Очертавате се като един от най-умните студенти във вашия курс, което само по себе си не е кой знае какво, но все пак си мисля, че бихте могли да спечелите тази награда. Помислете по въпроса.

— Какви са изискванията, които трябва да покрия? — попита Дани. Все пак следването бе втората по важност задача в живота му.

Професорът взе малка брошура от бюрото си, отвори на първата страница и зачете на глас:

— Есето трябва да се състои от не по-малко от десет хиляди думи и не повече от двайсет хиляди. Темата е по избор на кандидата и трябва да бъде предадено до края на есенния семестър.

— Искрено съм поласкан, че според вас имам шансове да кандидатствам — каза Дани.

— Изненадан съм, че учителите ви в „Лорето“ са ви насочили към военната академия, а не към Единбург или Оксфорд.

Дани нямаше как да обясни на професора, че никой от учителите му в „Клемент Атлий“ не беше завършил Оксфорд, дори директорът.

— Вероятно ще искате да го обмислите, но ми съобщете какво сте решили.

— Със сигурност ще го направя — обеща Дани и стана да си върви. — Благодаря ви, професоре.

Щом излезе в коридора, Дани хукна с всички сили към изхода. Навън с облекчение забеляза, че Големия Ал го чака до колата.

Когато потеглиха, по „Странд“, през „Мол“ по посока Нотинг Хил Гейт, Дани мислеше за предложението на Мори. При тази скорост преданият му шофьор бе в непрестанно нарушение на правилника, но не искаше шефът да закъснее за срещата. Дани бе дал ясно да се разбере, че е готов да плати всяка глоба за превишена скорост, но не и да прекара още четири години в „Белмарш“. Извади обаче лош късмет. Ал заби спирачки пред пробационната служба в момента, в който госпожица Бенет слизаше от автобуса. Тя зяпна, когато видя колата и Дани, който правеше неуспешни опити да се скрие зад мощната фигура на Големия Ал.

— Сигурно ще си помисли, че си обрал банка — отбеляза Ал. — А аз осигурявам транспорта.

— Не е далеч от истината — отвърна Дани.

Накараха го да чака в приемната не повече от обикновено. По едно време госпожица Бенет се появи на вратата и му кимна да влиза. Той се настани на пластмасовия стол срещу нея.

— Преди да започнем, Никълъс, може би ще ми обясниш чия беше колата, с която те видях да пристигаш?

— Моя е — отвърна Дани.

— А човекът зад волана?

— Моят шофьор.