Зелено дайкири

— Това е по-важно. Целуни указанията за сбогом и да вървим.

„Наистина ли каза «целуни»?“

Тя като че ли не забеляза. Разказа й за теорията на Боби, че Катрина е купила часовника не за съпруга си, а за някой друг, някой водолаз с яка китка, който според Стив вероятно няма нужда от гумени пениси и кожени каиши, за да се възбуди. Тя го слушаше и дъвчеше молива си. В този момент на Стив му се видя толкова естествено хубава и невинно съблазнителна, че беше направо — потърси подходящата дума — омагьосващо. В същия този миг осъзна, че „омагьосваща“ беше дума, която никога досега не му беше идвала наум.

„Боже, заприличах на реклама на парфюми!“

— Ще попиташ ли Катрина за часовника? — каза Виктория.

Стив поклати глава.

— Не искам да си помисли, че вече не й вярваме. Ако наистина е купила часовника за Чарлс, той трябва да е още в къщата.

— Какво ще направиш, ще претърсиш спалнята им ли?

— Да. Докато двете си говорите долу.

— Не говориш сериозно!

— Ако часовника го няма, ще й зададем въпроса направо. Ако е там, няма проблем.

— Навлизане в личния живот на клиента. Това един от законите на Соломон ли е?

— После се връщаме обратно, защото трябва да поработим върху списъка с доказателствата.

— Надявам се, че няма да включиш записа от охранителните камери?

— Защо? Той потвърждава версията на Катрина.

— Колко пъти си го гледал?

— Веднъж.

— Гледаш стар футболен мач по пет пъти по спортните канали, а записът от сцената на местопрестъплението само веднъж.

— Сцената на злополуката — поправи я той.

— Пинчър подал ли е списъка си с доказателства?

— Още не.

Какво толкова се палеше? И защитата, и обвинението разполагаха със записите от охранителните камери. Къщата беше пълна със скрити камери. В спалните обаче нямаше, така че нямаше и порнофилми как Катрина язди като каубойка надървения Чарлс Барксдейл. Но имаше монтирана камера в една от рамките на картините в коридора точно пред вратата на голямата спалня. Тъй като вратата беше отворена, широкоъгълният обектив беше хванал сребърната ниша на бара, който се намираше на шест-седем метра от леглото. Стив си спомняше всичко от касетата, не беше кой знае колко много. В 11:37, според надписа на екрана, Катрина се появяваше в рамката на вратата. Носеше черни кожени ботуши, изрязани отдолу гащи и дантелен корсет с изрязани чашки, от които се подавах зърната й. Премяната й за неделната литургия без съмнение.

Катрина си наливаше питие, след което изведнъж се извърна и се втурна към Чарли. Макар че леглото беше извън обсега на камерата, Стив можеше да убеди съдебните заседатели, че видяното потвърждава думите на Катрина: стояла е на бара, чула е, че нещо става с Чарли, и се е спуснала към него. Опитала се е да разхлаби кожената яка, но е било прекалено късно.

— Какъв е проблемът с видеозаписа? — попита той.

Виктория бръкна в куфарчето си, извади една касета и я пъхна във видеото на полицата.

— Гледа ли го на забавен каданс?

— Не съм го гледал на забавен каданс, не съм връщал назад, не съм го гледал кадър по кадър. И какво от това?

Тя включи видеото и телевизора и зърнестия черно-бял запис се появи. Трийсет секунди празен коридор и сив гранитен бар, който се виждаше в ъгъла на спалнята. После Катрина се появи в кадър. Ако имаше звук, реши Стив, щеше да се чуе търкането на кожените й ботуши. Тя си наля нещо, което приличаше на водка в една чаша. Изведнъж — е, не чак толкова изведнъж на забавен каданс — главата й се врътна към кревата. Стив знаеше какво щеше да последва, но сега видя нещо, което не беше виждал преди. За частица от секундата преди да се втурне към леглото очите на Катрина се стрелнаха към коридора.

Виктория натисна пауза.

— Какво гледа? Кой е в коридора?

— Никой.

— Вгледай се. До стената.

— Какво?

— Не виждаш ли сянката?

Стив премигна два пъти. На стената имаше някакво по-тъмно петно. Дали имаше? На стоп кадър екранът вибрираше и може би създаваше оптическа илюзия. — Може да е от шарката на тапета. Или от осветлението. Или пък от обектива на самата камера.

— Виждам очертания на човешка фигура — каза Виктория.

— На някои хора им се привижда и Дева Мария върху сандвич с кашкавал.

Гледаха още една минута. Сянката, ако имаше такава, сякаш избледняваше.

— Можем да дадем лентата на фотограметрист да я увеличи — каза Виктория.

— И Пинчър може.

— Ако види сянката. Но ако и той е като теб — като повечето мъже, — ще пропусне подробностите.

— Точно затова сме страхотен тандем. Аз виждам голямата картина. Ти виждаш сенките. Аз атакувам със сабя. Ти пронизваш с рапирата. Аз пускам бомбите. Ти…

— Чистя лайната от птиците ти.

— Помниш ли какво каза съдия Гридли за нас. Но сега…

— Сега какво, Соломон?

Щом тя не смееше, той щеше да го направи:

— Не трябва ли да поговорим за снощи?

— Няма за какво да говорим. Затворена страница.

— Мислех, че след като се наспиш добре през нощта, ще…

— Не съм спала.

— Още една причина да поговорим.

Тя се приближи към прозореца, погледна към отсрещната страна на улицата към балкона, където желязната банда си почиваше и си предаваха един джойнт колкото салам.

— Предстои ни процес. Това е всичко, за което ще говорим. И когато той приключи, аз изчезвам оттук.

— Какво означава това?

— След като се оженя за Брус, ще поема юридическите дела на компанията му. Това е най-доброто за мен.

— Искаш да избягаш.

— От какво?

— Снощи…

— Нищо не се случи и дори да се е случило, няма да се повтори — каза тя, като използва адвокатския прийом на алтернативна защита. — Виж, съжалявам, ако съм подала сигнали, които си разбрал погрешно.

— Ти ме целуна. Как да разбирам това?

— Бях под голям стрес. Огънах се и толкова.

— Значи няма да ми кажеш какво изпитваш сега? Нито какво мислиш?

Тя се извърна.

— Мисля, че ми харесваше повече, когато беше безчувствен негодник.

— Няма да мине.

— Не разбираш ли? Не съм свободна. Това ме прави пожелана. Ти си неподходящ. Това те прави по-желан. Това е част от генетичния ни код. Нищо не можем да направим, привлечени сме от пламъците. Това ни прави шибаните човешки същества, които сме.

— Затова ли ме целуна? Затова ли аз отвърнах на целувката ти?