Зелено дайкири

— Значи преметна докторката?

— Не съм сигурен. Двамата с Вик не винаги бяхме на едно мнение.

— Каква изненада! — каза Сеси, като хвана дъмбела с другата ръка.

Стив прерови пощата. Чуваше как желязната банда се разгрява от другата страна на улицата. Или бяха те, или някой камион стоварваше скрап на асфалта.

— Какво е това? — Стив държеше квадратен плик от скъпа ленена хартия. Името и адресът му бяха изписани с калиграфски почерк.

— Отвори го и ще видиш.

— Това е твоя работа, Сеси. Да отваряш пощата, съдебните графици, чековете за депозит.

— Какви чекове?

Стив отвори плика и извади покана за сватба. „Брус Кингстън Бигбай и Виктория Лорд…“ Пъхна я обратно в плика, имаше странното усещане, че може да предотврати сватбата, като се престори, че няма такава покана.

„Какво става все пак? Какви са тези чувства?“

Чувстваше се като човек със странна болест без диагноза. Не усещаше болка, а предчувствие за неизбежна гибел.

Пет минути по-късно Сеси се беше върнала в чакалнята, тежестите дрънкаха, Стив чу бръмчене. Погледна нагоре и видя Хари Саш да влиза през отворената врата с моторизирания си инвалиден стол. Хари беше около четирийсетте, с малки лъскави очички, зъбат и с шкембе. Беше облечен в сива тениска на морски пехотинец, камуфлажни панталони и кубинки. Отзад на стола му се развяваше американското знаме и имаше призив: „Помогнете на ветерана от Гренада.“

— Няма да се занимавам с развода ти, Хари — каза Стив.

— Кой е казал нещо за развод?

— Всеки месец идваш и ми казваш, че искаш развод. Подавам заявлението, после двамата с Джоун се помирявате.

— Продължава да ми скача по топките, ама не съм дошъл за това.

Стив харесваше Джоун Саш, но знаеше, че можеше да ти надуе главата с вечните си приказки, че Хари трябва да се откаже от избраната професия на дребен мошеник.

— Тогава какво има? — попита Стив. — Вече ти казах, че няма да съдя родителите ти, че били грозни.

— Не само, че са грозни — отвърна Хари. — Ами че са имали наглостта да се възпроизвеждат.

— Забрави.

— Добре, но имам нещо ново, което ще направи и двама ни богати. Знаеш ли стриптийз клуба на Седемдесет и девета до моста? „Катеричките“?

— Не, не го знам.

— Странно, защото две от момичетата те препоръчаха. Не че бих отишъл при друг адвокат.

— Оценявам го, Хари. Кажи ми какво си намислил.

— Дискриминация. Става дума за яки мангизи.

— Слушам те и съм възхитен. — Стив каза две лъжи на цената на една. В действителност продължаваше да мисли за вкуса на устните на Виктория. И защо Кели Макгилис не се събра с Харисън Форд накрая? И ако се бяха събрали, дали той щеше да остане на село, или тя щеше да иде в града? Това беше трудното, ако се съберяха с Виктория, кой щеше да се промени, за да угоди на другия? И не беше ли живо самоубийство дори да храни подобни надежди? Тя щеше да се жени и в случай, че беше забравил — имаше релефна покана, която да му го напомни.

Хари Саш избръмча със стола си по-близо до бюрото му.

— Редовен клиент съм на „Катеричките“ от години, още откакто ченгетата затвориха „Чатала“. Имам членска карта — плащаш за десет танци в скута и получаваш един безплатно, точно като фрапучиното в „Старбъкс“. Но направиха ремонт и сега VIP ложата е на три стъпала и аз не мога да се кача.

— Е, и?

— Какво е и? Равен достъп до обществените сгради. Ще ги съдя за нанесени щети, искът ще е групов.

— От групата на мошениците ли?

— На инвалидите. Имаме правото да стигаме с количките си навсякъде. Живот, свобода и — Хари се хвана за чатала, — стремеж към щастие.

— Томас Джеферсън не е имал точно това предвид.

— Напротив. Не гледа ли филма с Ник Нолти? Както и да е, те нарушават правата ми. Заслужавам известна благодарност за това, че съм пролял кръвта си на чужда земя.

— Хари виждал си Гренада само в клуб „Мед“.

— Имам медали.

— От интернет. Стига, никога не си бил морски пехотинец, а инвалидният стол е само реквизит към фарса на бездомен ветеран.

— Кой казва?

— Тичаш. Караш кънки. Играеш волейбол на монокини плажа.

— Това е рехабилитация.

Стив беше готов да изрита Хари Саш от кабинета си, но вместо това каза:

— Тези танци в скута, за които си плащаш…

— … си плащах.

— Целувал ли си някога момичетата?

— Да не си луд? Аз дори жена си не целувам.

26.

Похотта като фактор

Хари си беше отишъл. Офисът беше притихнал, като изключим желязната банда от другата страна на улицата, която свиреше някаква конга и сякаш използваше ръчни гранати, вместо тамбурини. Виктория още беше в самоотлъчка. Ако не се появеше до пет минути, Стив щеше…

„Какво? Какво ще направиш, умнико?“

Щеше да се обади в полицията, в болниците, на Голямата клечка?

„Успокой се. Тя е добре. Държиш се като пълен нервак.“

После настроението му се промени от изток на запад, като вихрушка по време на гръмотевична буря. Усети, че може би във въздуха има нещо положително. Може да седи под някоя палма на брега и да пише на скъпия Брус писмо.

„Срещнах друг. Надявам се да ме разбереш. Можем да си останем приятели. И между другото, мразя авокадо.“

Ободрен от тази мисъл, той се облегна на стола, скръсти ръце на тила си, вдигна крака на бюрото и затвори очи. Само по бански „Спидо“ той стоеше на руля на яхта в тюркоазено море. Виктория се появи на палубата с един костюмите си рибя кост. Облегна се на мачтата, косата й се развяваше от вятъра, и свали дрехите си, една по една, докато не остана по черни прашки. Стив се приближи, постави ръка върху голия й, затоплен от слънцето хълбок. Целунаха се, бавно и дълго, акри гола кожа се търкаха в гола кожа и този път тя не се отдръпна. Вкусваше влажните й устни, чуваше как вятърът пълни платната, усети как банския му се изпълва. Можеше да чуе как Боб Марли и „Уейлърс“ пеят „Напразно очакване“.

Миг по-късно Стив смътно си даде сметка, че той самият пееше „Не искам да чакам напразно за любовта ти“.

— О, Боже! — възкликна Виктория. Не онази Виктория по прашки на яхтата. Истинската, облечена в тъмносив костюм от туид с панталон, която влизаше с куфарчето си и чаша кафе в офиса.

— Репетираш за „Идолите на Америка“?

— Ето те и теб — каза Стив, като се опита да възвърне достойнството си.

— Извинявай, че закъснях.

— Няма проблем.

Той провери езика на тялото й. Изправен гръбнак, стиснати зъби, никакъв контакт с очи. В съдебния фолклор, ако съдебните заседатели отказваха да те погледнат в очите, значи бяха отсъдили в полза на противниковата страна. Както повечето подобни приказки, това беше вярно в половината от случаите, каза си той.

Реши да се държи делово и изобщо да не споменава за ЦЕЛУВКАТА. Нека тя да направи първата крачка. Може би първоначалният шок и отричането се бяха уталожили.

Рано или късно щеше да отстъпи и да признае.

Тя бързо се запъти към бюрото си. През прозореца желязната банда блъскаше карибски ритми, които можеха да бъдат наречени „Карнавална мигрена“.

— Трябва да се видим с Катрина днес — каза Стив с делови тон.

„Всеки момент ще се приближи и ще ми се метне на врата.“

— Исках да подготвя указанията за съдебните заседатели — каза тя.