Зелено дайкири

Стив включи радиото на новинарския канал, но натисна веднага друго копче, когато чу как Пинчър се поздравява, че е открил истината за смъртта на Чарлс Барксдейл. На реге станцията Дезмънд Декер и „Ейсис“ пееха „Израилтяни“ и обещаваха затишие след бурята.

Виктория погледна Боби и се разтревожи. Лежеше по гръб с крака, опрени на прозореца, сякаш се опитваше да избяга от колата.

— Може би трябва да променим стратегията си за тази вечер — каза тя мрачно.

Превод: „Умирам от страх да поставя Боби на свидетелската скамейка.“

— Нямаш думата, сладкишче.

— Кажи ми, че не ме нарече „сладкишче“ току-що.

— Не го избивай на феминизъм. Умирам от глад и се сетих за поничките на Амебата.

Чудеше се как той не може да види опасността Боби да свидетелства. Знаеше, че момчето винаги казва голата истина. А Соломон, повече от всички други хора, знаеше много добре, че истината понякога се нуждае от няколко четки боя отгоре.

— Планът ни може да се обърне срещу нас — каза тя.

— Ти ще разсееш вниманието на Цинкавич, докато аз отмъкна две понички.

„Връща се към Гаден навик №396: Прави се, че не ме чува, когато не му отърва.“

Търсеше начин да каже, че е прекалено рисковано да призоват Боби, но не искаше момчето да го разбере.

— Може би трябва да пренаредим свидетелите си.

Боби се обади от задната седалка:

— Не ме е страх да говоря със съдията.

Дотук с увъртанията.

— Естествено, че не те е страх, хлапе — каза Стив. — Ще се справиш страхотно. — Обърна се към Виктория. — Боби ще свидетелства. Точка по въпроса.

— Нали ми казваш да се доверявам на интуицията си, интуицията ми подсказва, че…

— Точка.

— Ищецът призовава за свидетел Робърт Соломон — каза Виктория.

— Протестирам — обади се Цинкавич. — Показанията му ще са повлияни от привързаността му към чичо му. Да не споменавам и склонността му към халюцинации.

— Смятаме, че вие, Ваша милост, трябва да прецените дали Боби става за свидетел, а не господин Цинкавич — каза Виктория.

— Момчето разбира ли изобщо какво значи клетвата? — попита Цинкавич.

— А, ти, Амеба? — изръмжа Стив през зъби.

— Чух го, господин Соломон — обади се съдия Алтия Рол и размаха пръст. Съдийката беше облечена с тъмнолилава роба и имаше дантелено жабо на врата. Очите й гледаха сърдито Стив. — Знаете ли какво правим в съда за малолетни, когато някой се прави на интересен?

— Не, госпожо.

— Наказваме го да стои прав в ъгъла.

— Поднасям извиненията си на съда, госпожо.

Което значеше, разбра Виктория, че не се извинява на Цинкавич.

— Колкото до показанията на детето, госпожице Лорд, наистина ли искате да го направите?

Когато съдията задаваше насочващ въпрос, по-добре беше да се съобразиш с насоката, Виктория го знаеше. И беше съгласна със съдията. Никога не знаеше кога Боби щеше да изпадне в криза и да започне да крещи или ще изтърси, че „Президентът на САЩ Били Клинтън“ може да се пренареди като „КЛАТИ ПРЕЗ ДЕН ТЪЩИ НАСЪН И Т.Н.“.

— Смятаме, че няма по-добър свидетел от този, който пряко е засегнат от делото — отвърна Виктория. Не го вярваше, но понякога правиш това, което иска клиентът ти, особено, когато клиентът ти е всезнаещ адвокат.

— Ето как ще стане — каза съдия Рол. — Ще разговарям с момчето насаме в кабинета си. Вие ще стоите в преддверието и ще слушате по високоговорителите. Никакви насочващи въпроси от господин Соломон, никакъв кръстосан разпит от господин Цинкавич. А сега се разкарайте всичките.

Стив стоеше пред лавиците с книги в клаустрофобичното преддверие. Виктория седна на края на бюрото, стиснала здраво химикалката в ръка, готова да си води бележки. Цинкавич се пльосна на един тапициран стол, дебелите му пипала висяха от облегалките.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита съдия Рол, гласът й звучеше пискливо по високоговорителя.

— Не, чичо Стив ми направи нектар от папая за из път. — Гласът на Боби беше висок и притеснен.

— Много здравословно.

— За да мога да акам.

— Аха.

— Понякога купуваме папаята от пазара на „Ред Роуд“.

— Там има чудесни плодове — каза съдията.

— Друг път чичо Стив направо ги краде от дървото на съседите.

— Разбирам.

_Ужас!_ Стив спря да се разхожда. Ако пушеше, сега щеше да си запали една цигара.

— Много време ли прекарваш с чичо си? — попита съдията.

— Двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата — каза Стив. — Освен когато той, нали се сещате…

— Когато излиза на срещи?

— Чичо Стив не ходи на срещи. Мацките сами идват при него, стоят в спалнята му и после си отиват.

— Боже! — простена Стив.

— Някоя жена оставала ли е да преспи?

— Ако прекали с мохитото — каза Боби.

— Значи чичо ти не прави само нектар от папая — каза съдийката, в гласът й се долови нотка на сарказъм.

— Аз правя мохитото — отвърна гордо Боби. — Тайната е да се изстиска един пресен гуарапо. Захарен сироп. Но не много, защото ромът по принцип е сладък. И стръкчето мента задължително трябва да е прясно.

Цинкавич каза:

— Ще ожънем това, което сме посели, Соломон.

— Я, млъквай — изсумтя Стив.

По високоговорителя съдията каза:

— Притеснява ли те, когато някоя жена остане да преспи?

— Никак — отвърна Боби. — Понякога сутрин ставам да ги видя по цици.

Гърлото на Стив се сви. Съмняваше се, че може да преглътне, почуди се дали ще може да си поеме дъх. Беше почти сигурен, че чу как химикалката на съдията драска по листовете.

— София прави хуевос ранчерос — каза момчето. — Но Лекси и Рекси не могат да готвят. Те са манекенки и ядат парченце грейпфрут и лъжичка кисело мляко.

— Манекенки — каза съдийката с неодобрение в гласа. — Чичо ти вижда ли се с Лекси или Рекси сега?

— Вече не.

Стив се успокои дотолкова, доколкото да издиша.