Зъл мрак, угаснали звезди

Помисли си: „Хора, които си оставят лекарствата в тоалетна, използвана от гости, сами си търсят белята.“ Не че имаше нещо сензационно. Норма вземаше лекарства за астма; Том вземаше атенолол за високо кръвно и се мажеше с някакъв мехлем.

Шишенцето с атенолол беше наполовина пълно. Стрийтър взе една таблетка, пъхна я в малкото джобче на джинсите си и пусна водата. След това излезе от тоалетната, чувствайки се като нарушител, промъкнал се през границата на непозната страна.

Следващата вечер беше облачно, но Джордж Ялвод пак седеше под жълтия си чадър и гледаше телевизионния таблоид „Инсайд Едишън“ на портативния си телевизор. Водещата тема беше за Уитни Хюстън, която била свалила подозрително много килограми веднага след като подписала много изгоден договор със звукозаписна компания. Ялвод отпрати клюката с пренебрежително помахване с дебелите си пръсти и се обърна към Стрийтър с усмивка:

— Как се чувстваш напоследък, Дейв?

— По-добре.

— Така ли?

— Да.

— Повръщал ли си?

— Днес не съм.

— Храниш ли се?

— Дори преяждам.

— Обзалагам се, че си се изследвал.

— Откъде знаеш?

— Не бих очаквал друго от успял банков чиновник като теб. Носиш ли ми нещо?

За момент Стрийтър си помисли да си тръгне. Наистина си го помисли. После бръкна в джоба на лекото яке, което бе облякъл (вечерта беше хладна за август, а той още не беше укрепнал), и извади сгъната на квадрат хартиена кърпичка. Поколеба се, после я подаде през масата на Ялвод, който я разгъна и отбеляза:

— Атенолол. Бива. — Сложи хапчето в устата си и преглътна.

Стрийтър зяпна, после бавно затвори устата си.

— Не се шокирай толкова, де — ухили се онзи. — Ако твоята професия бе стресираща като моята, и ти щеше да имаш проблеми с кръвното. А какви киселини ме мъчат — да не ти разправям.

— И сега какво? — попита Стрийтър. Макар да беше с яке, изведнъж му стана студено.

— Сега ли? — Търговецът го погледна с изненада. — Сега започвай да се наслаждаваш на петнайсет години крепко здраве. А може да са двайсет, че даже двайсет и пет. Кой знае?

— А щастие?

Ялвод го удостои с дяволития си поглед. Щеше да е забавно, ако не беше студенината, която се прокрадваше в очите му. И старостта. В този миг Стрийтър беше убеден, че Джордж Ялвод върти своята търговия от много дълго време, независимо от стреса и киселините.

— Щастието зависи от теб, Дейв. И, разбира се, от семейството ти: Джанет, Мей и Джъстин.

Беше ли казал имената им на Ялвод? Не можеше да си спомни.

— Може би най-вече от децата. Някой някога бе казал, че правим децата си заложници на своята съдба, но всъщност децата вземат родителите за заложници, така си мисля аз. Някое от тях може да претърпи фатален инцидент или да осакатее на пусто шосе, или… да се превърне в жив труп поради страшна болест.

— Да не намекваш, че…

— Не, не, не! Това не е някаква банална морализаторска история. Аз съм бизнесмен, а не герой от „Дяволът и Даниел Уебстър“ 27 .

Казвам само, че щастието ти е в твоите ръце и в ръцете на най-близките ти хора. Ако си мислиш, че след около две десетилетия ще се появя, за да прибера душата ти и да я зачисля в плесенясалия си тефтер, грешиш. Човешките души станаха мизерна и елементарна стока.

„Говори — помисли си Стрийтър, — както би говорила лисицата, след като многократните и скокове са и доказали, че гроздето наистина, ама наистина не може да се достигне.“ Но не възнамеряваше да изрече това на глас. Сделката бе сключена и сега единственото му желание беше да се изпари по-бързо. И все пак се бавеше и отлагаше въпроса, от който се боеше, но знаеше, че трябва да зададе. Защото съзнаваше, че не става дума за подарък — като опитен банков чиновник беше виждал много гешефтарски сделки. Познаваше зловонния им полъх — неприятен мирис като на горящ керосин.

27

Разказ от Стивън Бенет, в който авторът се връща към темата от „Фауст“ на Гьоте. (Същата тема е в основата и на разказа от Уошингтън Ървинг „Дяволът и Том Уокър“.) Във версията на Бенет се разказва за фермер от Ню Хемпшир, който, преследван от неудачи, продава душата си на дявола и е защитаван от Даниел Уебстър. По „Дяволът и Даниел Уебстър“ са заснети филмите „Всичко, което може да се купи с пари“ (1941) и „Прекият път към щастието“ (2001). — Б.пр.

Казано по-ясно, за да се вдигне този черен товар от теб, трябва да направиш мръсно на другиго.

Но да откраднеш една таблетка за високо кръвно, не означава да направиш мръсно. Нали така?

Междувременно Ялвод затвори големия си чадър. Едва тогава Стрийтър забеляза един удивителен и обезсърчаващ факт — чадърът въобще не беше жълт. Беше сив като небето. Лятото си отиваше.

— Повечето от клиентите ми са напълно удовлетворени и щастливи. Това ли искаш да чуеш?

И да… и не.

— Усещам, че имаш по-конкретен въпрос — добави закръгленият мъж. — Ако искаш отговор, престани да усукваш, а ме питай. Ще вали и искам да се скрия някъде. Само бронхит ми липсва на моята възраст.

— Къде ти е колата?

— О, това ли бил въпросът ти? — Ялвод го гледаше с насмешка. Лицето му беше изпито, пухкавината бе изчезнала, очите му бяха станали като на азиатец и бялото в тях преминаваше в неприятно черно, черно като — да, наистина — черно като раков тумор. Изглеждаше като най-незабавния клоун на света, чийто грим се е изтрил наполовина.

— Зъбите ти — глуповато промърмори Стрийтър. — С шипове са.

— Задай въпроса, Стрийтър!

— Том Гудхю ли ще се разболее от рак?

Онзи зяпна, после се разхили. Звукът беше хъхрещ, зловещ и отблъскващ — като замиращ стон на калиопа.

— Не, Дейв — отвърна. — Том Гудхю няма да се разболее от рак. Не той!

— А какво тогава? Какво?

Презрението, с което Ялвод го изгледа, накара Стрийтър да се олюлее, сякаш изведнъж костите му бяха станали на дупки, проядени от безболезнена, но ужасно корозивна киселина.

— Какво ти пука? Нали каза, че го мразиш?

— Но…

— Наблюдавай. Чакай. Наслаждавай се. И вземи това. — Подаде му визитка. На нея пишеше СВЕТСКИ ДЕТСКИ ФОНД, посочен беше адрес на банка на Каймановите острови. — Данъчен рай — обясни и се ухили. — Там ще изпращаш моите петнайсет процента. Ако ме прецакаш, ще разбера. И тогава лошо ти се пише, малкия.

— Ами ако жена ми узнае и започне да задава въпроси?

— Жена ти си има своя чекова книжка. Освен това тя никога не те проверява. Има ти доверие. Прав ли съм?

— Ами… — Забеляза без изненада, че дъждовните капки, които падаха върху ръцете на Ялвод, започваха да пушат и да цвърчат. — Прав си.

— Прав съм, я! Е, споразумяхме се. А сега потегляй, прибери се при жена си. Сигурен съм, че ще те посрещне с отворени обятия. Заведи я в спалнята. Вкарай в нея пениса си на смъртен и си представи, че е жената на най-добрия ти приятел. Не я заслужаваш, но си късметлия.

— Ами ако реша да се откажа? — прошепна Стрийтър.

Ялвод го дари с ледена усмивка, която оголи издадените му канибалски зъби.