Зъл мрак, угаснали звезди

— С толкова ли ще удължите живота ми? — Мисълта за още петнайсет години го изпълни с алчност и горестен копнеж. Изглеждаше му много време, особено на фона на това, което му предстоеше: шест месеца повръщане, все по-страшни болки, кома, смърт. Плюс некролог, който несъмнено щеше да включва израза „след дълга и смела битка с рака“. Ала-бала. Или „йада-йада“, както казваха в „Зайнфелд“.

Търговецът разпери ръце и повдигна рамене в театрален жест: „Кой знае?“

— Може да са двайсет. Не мога да ви кажа точно — не съм математик или физик. Но ако очаквате безсмъртие, абсолютно забравете! Аз продавам само едно изгодно удължение. Нищо повече.

— Става — прие Стрийтър. Този смахнат човек го беше ободрил. Щом откаченият държеше да разговаря с нормален, той беше склонен да му угоди. Е, поне донякъде. Все така усмихнат, протегна ръка над масичката. — Петнайсет процента, петнайсет години. Макар да ви предупреждавам, че петнайсет процента от заплатата на заместник-управител на банка няма да ви сложи зад волана на ролс-ройс. Може би на гео, но…

— Това не е всичко — прекъсна го Ялвод.

— Да, естествено — въздъхна Стрийтър и отдръпна ръката си. — Господин Ялвод, беше ми приятно да си поговоря с вас, оправихте ми настроението за тази вечер, което ми се струваше невъзможно, надявам се да намерите облекчение за душевните си проб…

— Млъкни, глупако — сряза го Ялвод и въпреки че още се усмихваше, в изражението му вече нямаше нищо приятно. Изглеждаше по-висок — поне с десетина сантиметра по-висок — и не толкова закръглен.

„От светлината е — помисли си Стрийтър. — На залез-слънце светлината е измамна.“ А неприятният мирис, който изведнъж усети, вероятно беше просто дъх на изгорял авиационен керосин, довян до площадката от случаен полъх на вятъра. Всичко си имаше разумно обяснение… Но все пак млъкна, както му бяха наредили.

— За какво е нужно удължение на един мъж или жена? Питал ли си се за това?

— Разбира се, че съм — отвърна малко грубо Стрийтър. — Работя в банка, господин Ялвод — „Дери Сейвингс“. Клиентите постоянно ме молят за удължаване на срокове на кредити.

— Тогава ти е ясно, че хората търсят удължения, за да компенсират някакъв недостиг — къс срок на кредит, къс пенис, късогледство и така нататък.

— Да, скапан свят на недоимък.

— Точно. Но дори нещата, които липсват, имат някакво тегло. Отрицателно тегло, което е най-лошото. Теглото, вдигнато от теб, трябва да се пренесе на друго място. Това е проста физика. Физика на свръхестественото, може да се каже.

Стрийтър удивено се взираше в него. Моментното му впечатление, че е станал по-висок (и че усмивката му разкрива твърде много зъби), се беше изпарило. Това беше просто нисък, възпълничък човек, най-вероятно със зелена амбулаторна карта в портфейла — ако не от „Джупитър Хил“, то от психиатрията „Акейдия“ в Бангор. Ако изобщо имаше портфейл. Определено обитаваше свой иреален свят със собствена география, което го правеше безкрайно интересен обект за наблюдение.

— Може ли да говоря направо, Стрийтър?

— Моля.

— Трябва да прехвърлиш теглото. Казано по-ясно, за да се вдигне този черен товар от теб, трябва да направиш мръсно на другиго.

— Разбирам. — И наистина разбра. Посланието на Ялвод беше ясно — то бе класическо послание.

— Но не става да го хвърлиш върху когото и да е. Пробвали сме с анонимни саможертви — не вършат работа изобщо. Трябва да е върху някого, когото мразиш. Мразиш ли някого, приятел?

— Не си падам много по Ким Чен Ир — отвърна той. — И мисля, че затворът е прекалено меко наказание за гадните копелета, които гръмнаха американския боен кораб „Коул“, но те едва ли някога ще…

— Дръж се сериозно или си върви! — прекъсна го Ялвод и като че ли отново стана по-висок. Стрийтър се зачуди дали това не е някакъв особен страничен ефект от лекарствата, причиняващ зрителна измама.

— Ако имате предвид личния ми живот, не мразя никого. Има хора, които не харесвам — съседката ми госпожа Денбрау изнася кофите си за боклук без капаците и ако духа вятър, отпадъците и се озовават на моята мора…

— Ако ми позволиш да цитирам Дино Мартино 23 с една поправка, друже, всеки мрази някого в някакъв момент.

23

Прякор на Дийн Пол Мартин (1951-1987), син на известния певец от Дийн Мартин. На тринайсет години основава попгрупата „Дино, Деси&Били“, чиито парчета през шейсетте два пъти са попадали в класацията „Топ 30“. По-късно Дийн младши жъне успехи като професионален тенисист и актьор. На шестнайсет години получава свидетелство за пилот и през 1981 постъпва в калифорнийската въздушна охрана. Загива през 1987, когато изтребителят му се разбива. — Б.пр.

— Уил Роджърс 24 казва…

— Зарежи го тоя мошеник, дето въртеше ласо и си нахлупваше шапката като малчуган, който си играе на каубой. Виж, ако не мразиш никого, не можем да сключим сделка.

Стрийтър се замисли. Заби поглед в обувките си и от гърлото му излезе глас, който сякаш никога не беше чувал:

— Мисля, че мразя Том Гудхю.

— Кой е този Том?

Стрийтър въздъхна.

— Най-добрият ми приятел от гимназията.

След кратка тишина Ялвод избухна в гръмогласен смях. Заобиколи масичката, потупа Стрийтър по гърба (с ръка, която създаваше усещане, че е студена и с дълги, тънки пръсти, а не с къси и дебели) и се върна пак до сгъваемия стол. Стовари се на него, като продължаваше да вие и пръсти. Лицето му се беше зачервило и по него се стичаха сълзи, които също изглеждаха червени — кървавочервени — на залязващото слънце.

24

Уилям (Уил) Роджърс (1879-1935) — американски каубой и комедиант, прочут с духовитите си реплики. — Б.пр.

— Най-добрият… от гимназията… ох, това е просто…

Превиваше се от смях. Мучеше, избухваше в спастичен вой, коремът му се тресеше, брадичката му (странно остра за топчестото му лице) ту клюмаше надолу, ту се забиваше в невинното (но смрачаващо се) лятно небе. Накрая той се овладя. Стрийтър понечи да му предложи носната си кърпа, но реши, че не иска тя да се докосва до кожата на този продавач на удължения.

— Бива си те, готин — заяви шишкото. — Ще се спогодим с теб!

— Да, чудесно. — Стрийтър отстъпи още една крачка назад. — Вече вкусвам удоволствието от допълнителните си петнайсет години. Но съм паркирал във велосипедната лента и може да ме глобят.

— Нямай грижа — ухили се Ялвод. — Сигурно си забелязал, че откакто с теб се пазарим, не е минала нито една цивилна кола, камо ли патрулка на полицейското управление в Дери. Трафикът никога не ми пречи, когато преговарям по сериозна сделка със сериозен купувач. Вземам мерки за това.

Стрийтър смутено се огледа. Беше вярно. Чуваше шума от движението по Уичъм Стрийт, отправено към хълма, наричан Горната миля, но наоколо беше абсолютно пусто. „Разбира се — напомни си, — трафикът тук винаги е слаб след края на работния ден.“

Но съвсем да липсва? Да няма ни една кола? Можеше да се очаква в полунощ, но не и в седем и половина вечерта.

— Разкажи ми защо мразиш най-добрия си приятел — подкани го Ялвод.

Стрийтър отново си напомни, че този човек е луд. Не биваше да вярва на нищо, което му пробутва. От тази мисъл му поолекна.

— Том изглеждаше по-добре от мен, когато бяхме деца, а сега изглежда несравнимо по-добре. Беше гимназиалната звезда в три различни спортни дисциплини, а единственото, който аз играя що-годе прилично, е миниатюрен голф.