Блондинка от Маями

— Не, разбира се.

— Дори и сега още не можете да повярвате, че вашият принц Гай е изнасилвач, нали?

— Смятам показанията за правдоподобни, но наистина бях дълбоко изненадан.

— Но за сметка на това изобщо не се затруднихте да повярвате във вината на Хари Бърнхард, когото мразехте?

— Смятах го за виновен. Очевидно съм сбъркал.

— Докато Криси беше под вашите грижи, споменавал ли е Гай Бърнхард, че подозира баща си в сексуални връзки с нея?

Той се поколеба.

— Не.

Естествено. Вече бе дал показания, че не е обсъждал лечението с Гай. Нямаше как да опровергае собствената си лъжа.

— Кого гледате? — попитах аз гръмогласно. Не крещях, но ми оставаше съвсем мъничко.

— Какво? — стресна се Шийн.

Посочих Джонас Блекуел, сякаш бях зърнал джебчия в действие.

— Там, на първия ред, човекът с костюма, който си води бележки.

— Това с моят адвокат — тихо каза Шийн.

— Ад-во-кат! — Произнесох го като название на срамна болест. — Щом сте дал клетва да говорите истината, за какво ви е адвокат?

— Възразявам, спор със свидетеля — обади се Соколов.

— Приема се — кимна съдията. — Мистър Ласитър, знаете, че не биваше. — Той се обърна към заседателите. — Всеки свидетел има правото да доведе в съда адвокат и от този факт не бива да правите изводи за достоверността на неговите показания.

Нищо де. Вече бях казал каквото трябваше.

— Така или иначе, докторе, признавате ли сега, че Криси Бърнхард не е била изнасилена от баща си?

— Да, признавам.

— Но през юни вярвахте, че той е най-ужасен злодей — мъж, готов да изнасили собственото си дете?

— Да, вярвах.

— Също както вярвахте, че е виновен за смъртта на съпругата си Емили, жената, която обичахте?

Шийн примига.

— Да, той унищожи живота й. Вашата клиентка ще потвърди.

— Следователно на шестнайсети юни, докато пътувахте към болницата, вие бяхте убеден, че Хари Бърнхард заслужава да умре?

— Възразявам, няма връзка с делото — каза Соколов. — Докторът не е подсъдим.

Засега.

— След малко приключвам, ваша чест — обещах аз.

— В такъв случай отхвърлям възражението.

— Не съм Господ — каза Шийн. — Не аз решавам кой да живее и кой да умре.

— Нека се върнем малко назад, докторе. В единайсет и пет вечерта на шестнайсети юни вие напуснахте хотел „Астор“ и потеглихте спешно към болницата, прав ли съм?

— Да, мисля, че вече дадох показания за това.

— А в единайсет и четирийсет пристигнахте в интензивното отделение, където срещнахте сестра Гетис?

— Струва ми се, че е така.

— По Алтън Роуд ли стигнахте до болницата?

— Да.

— И ви трябваха трийсет и пет минути с кола, за да пристигнете?

— Беше петък вечер. Имаше много коли.

— Какво ще ми отговорите, ако ви кажа, че през последните четири седмици всеки петък правихме пробни пътувания по този маршрут, спазвайки ограниченията на скоростта, и нито веднъж не надхвърлихме дванайсет минути?

Той не каза нищо. Аз също. Стисках куп шарени папки, а вътре можеше да има какво ли не — включително и резултати от пробни пътувания, каквито изобщо не бях правил.

— Къде спряхте по пътя към болницата, доктор Шийн?

— Никъде!

Отговорът бе прекалено бърз и прекалено категоричен. Изненада дори мен, но вече бях почнал да се досещам, че докторът не умее да лъже. Така е с повечето почтени хора.

— Ще ви попитам още веднъж, докторе, и нямам нищо против, ако желаете преди това да се посъветвате с адвокат.

— Не ми трябват съвети — отвърна той, хвърляйки отчаяни погледи към Джонас Блекуел.

От масата на обвинението Ейб Соколов гледаше свидетеля втренчено. Той обичаше да печели, но дълбоко в душата си беше като мен. Най-много обичаше истината.

Криси седеше зад масата на защитата, облечена в късо зелено жакетче със сребърни копчета и семпла зелена рокля в същия цвят.

Беше сплела ръце и хапете устни. Изплашена, объркана, разчитаща в целия свят само на мен. Не знаеше накъде водя. Не й бях казал. Тази сутрин тя попита какво правя, докато ние със Синди се ровехме из камара рецепти, доставени току-що от три аптеки. Играя си на адвокат, рекох аз. Сега Синди седеше малко зад масата на защитата точно пред бариерата, деляща лъвовете от християните. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в черно със сребристи точици като нощно небе. На краката също, ако съдех по палеца, който надничаше от сламения сандал и приличаше на планетариум.

Благодарение на Синди разполагах с боеприпаси и наставаше време да мятам гранати във вражеския окоп.

— Доктор Шийн, не е ли истина, че по пътя към болницата спряхте в аптеката на плажния търговски център?

Устата му бе плътно затворена, а мускулите на челюстите шаваха конвулсивно. Този път не се озърна към адвоката. Гледаше мен.

Питаше се. Какво знаех?

— Не си спомням.

Залагаше всичко на карта.

— Аптеката се намира на Артър Годфри Роуд. Работи денонощно. Опресних ли ви паметта?

— Не съвсем.

Синди бе отскочила да погледне намясто и сега исках да създам впечатление, че познавам аптеката като джоба си.

— Малко гише в стената с бронирано стъкло. Отпред висят слънчеви очила, до касата има рафт с бонбони против кашлица, а зад нея седи аптекарят.

Не питах нищо и той не отговори. Чакаше. Нека си чака. Нека се поти, нека трепери. Какво знае проклетият адвокат? Всичко знае, Шийн, и мога да го докажа.

— В стъклото има вградена подвижна поставка — продължих аз. — През нея се подават рецептите. От вътрешната страна има печат с автоматичен часовник, тъй че всяка рецепта се подпечатва, нали така?

— Не знам.

По шията му избиха червени петна и бях готов да се обзаложа, че сърцето му подскача. Ако го свържехме с кардиограф, писецът щеше да изрисува Хималаите.

Бавно и многозначително се върнах към масата на защитата, почнах да ровя из папките, сякаш дирех нещо изгубено. Усещах погледа му с гърба си. Нека се изпоти още малко.

— А, ето я, докторе. Може би това ще освежи паметта ви.

Понякога блъфирам, а понякога наистина имам каре аса.

— Ваша чест, мога ли да се приближа до свидетеля?