Борислав (Историческа драма в 5 действия из царуването на Ивана Асеня II)

Слав. А как се промъкна?

Борислав. Под тая мантия на Асенев болярин. Прокара ме отец Наум, стар мой приятел. Той ми каза, че си тука. Гост съм ти тая нощ, вуйчо.

Слав. Килията ми е твоя.

Борислав(ниско). Вуйчо, в безопасност ли съм тук? Няма ли да ме види някой?

Слав. Бъди спокоен. Никой няма сега в тези килии. Говори свободно. (Борислав снима мантията си.) Друг те не видя?

Борислав. Не — тоест срещна ме на стълбата и ме позна Ирина.

Слав. Ах! Но ти знаеш ли, че главата ти е оценена?

Борислав. Ирина няма да ме предаде.

Слав. Ти си уверен?

Борислав. Тя е влюбена в мене.

Слав. Тогава гъркинята може баща си да прикачи на въжето, тебе ще запази. Асен е тука, знаеш ли?

Борислав. Знам. Той сега е в църквата.

Слав. И ти дойде?

Борислав. Да грабна Тамара.

Слав(смаян). Да грабнеш Тамара?

Борислав. Да, когато заспи целия манастир. Килията й е тази, нали? (Сочи килията й.) Ние ще се спуснем от прозореца й с въже и ще хванем гората.

Слав. Ах, но Ирина знае ли?

Борислав. Разумява се, скрих от нея. Тя ме излъга, че Тамара е в Търново, калугерица вече. Аз се престорих, че повярвах.

Слав. Но тука има шейсет войника. Мисли, че можеш да си счупиш вратът.

Борислав. Нищо. Или главата си ще оставя тука, или ще грабна Тамара.

Слав(гледа го учудено няколко време). Бащичко, цял баща ти виждам, болярина Радомира. Бог да го прости — и той беше такъв бяс неукротим… Но как се случи тъй, та забягна в Търново. (Става.) Чакай да донеса вино да почерпя възкръсналия. (Влиза в килията си.)

Борислав. Той има право. В жилите ми тече кръвта на моя род: когато любим и когато мразим, не знаем предели, както вятъра. (Влиза Слав, носейки стома с вино и чаша.)

Слав. Това винце е хладничко. (Налива чашата и му подава. Борислав отказва. Слав я изпива и сяда на стола.) Сега можем да поговорим. Какво беше? Да, как тъй се скарахте с Асеня? Аз в моята кула рядко чувам що става по света. В Търново не ходя често. Но бях позачул, че за дъщеря му… Уловили те, като си я извличал, махнал си да го убиваш? После си се удавил в Янтра, после си се озовал в Родосто?

Борислав. Тия спомени са тежки за мене. Той ме нарече разбойник, удари ме по лицето. В яростта си измъкнах сабя да го ударя, но се удържах и го не ударих… Хвърлиха ме в затвора на кулата. Аз очаквах покорно смъртта си. Но ето иде в тъмницата ми княз Гавраил запъхтян: „Бориславе, моите коленопреклонни молби не помогнаха: Асен те осъди да бъдеш ослепен тая нощ. Джелатите идат. Спасявай се. Тъмничарят е мой човек. Бягай в планината и скрий се в моята кула. Утре ще се видим!“ Аз изтръпнах от ужас… За смърт аз бях готов, но за това? И да не беше се случил Гавраил… (Млъква.)

Слав. Разбрах, на старини щеше да си изкарваш хляба с гусла в ръце по мостовете. (Учуден.) Но как тъй Гавраил?… Следвай…

Борислав(бърше потта от челото). Избягах. Скокнах в Янтра — щях да се удавя там, но шлема ми само остана. Благополучно стигнах на Гавраиловата кула. Сутринта и Гавраил дойде. Узнах тогава всичко останало. Асен в яростта си изпратил войници по мене да ме убият, дето ме намерят, оценил със злато главата ми; заповядал да се усвоят в полза на държавата всичките ми имоти и богатства; заръчал да се казват анатеми за мене във всички църкви в царството.

Слав. Както някога беше Иванка.

Борислав. Но най-ужасното — изпратил още сутринта Тамара за Цариград, но с триж по-силна стража… Полудях! Исках да се спусна по нея. Но Гавраил ме раздума: безумно и безполезно беше да падна под сабите на войниците. Той ме съветва да бягам из България и да ида при императора Ватаци. И наистина, само там можех да намеря безопасно убежище. Приех. Минах тогава предрешен границата. В Родосто Ватаци ме прие с разтворени обятия.

Слав(намусено). Тия гърци винаги ги отварят на изменниците на България.

Борислав. Аз не бях изменник, а враг Асенев, вуйчо. Там ме гореше пъклена мъка за Тамара. Аз я любех, аз страдах. В света нищо не виждах освен нея. Асен ме беше смъртно оскърбил, плесницата му гореше бузата ми, той ме бе осъдил на гибел във вечната нощ, мене, който проливах младата си кръв за него и му печелех славата на бойните полета; но аз му забравях жестокостта и копнеех само за Тамара. Тамара пълнеше сърцето ми из целия свят. Само, който е любил, ще разбере огъня, който гореше в изтерзаната ми душа.

Слав. Тогава аз не мога да те разбера: пазил ме бог от такава лудост.

Борислав. Но Тамара бе изгубена за мене: аз вярвах, че е в Неапол. Надеждата изчезна. Светът ми притъмня. Аз забравих, че съм българин, полудях за мъст… Ватаци очакваше война с Асеня. Предложих му услугите си. С многото злато, що бях взел със себе си, набрах една дружина от петстотин души българи и ги заведох в гръцкия лагер, дето скоро пораснаха до хилядо души. Името ми ги привличаше. Станах съюзник на Ватаци. Той ми даде веднага чин севастократор и ми предложи сестрината су дъщеря с една област зестра. Но мене това не ме блазнеше, мене ми трябваше Асен. В битката меча ми щеше да търси неговите гърди. Но войната не стана. Ватаци малодушно прие Асеневите искания. Аз изгубих надежда да срещна Асеня на бойното поле и понеже той не идеше към мен, аз реших да ида към него, да издебна случая да го убия, да отмъстя за мен и за Тамара… Още когато изплювах мътната вода на Янтра, аз се бях заклел в майчния си гроб да сторя това. (Слав пие ухилен.) Тъкмо в това време минувах през Родосто, отивайки за Божигроб, двама калугери от Търново. Сприказвахме се с тях. Те ми обадиха, че Тамара не била пратена в Цариград, а била още в Търново. Видели я, преди да тръгнат. Щом чух това, възкръснах: разпуснах по-голяма част от войската си, взех само триста отбор юнака и полетях към България. Два дена се крих в Стара планина. Имах намерение да нахълтам с дружината си нощя в Търново, да го запаля и в бъркотията да нападна Царевец и грабна Тамара. Но като разпитвах, узнах, че била изпратена в тоя манастир. Тогава полетях насам.

Слав. И тъкмо навреме: утре я калугерят.

Борислав. Да, отец Наум ми обади това. Не, аз няма да допусна това. Един път подстригана, тя е изгубена за мен, безвъзвратно. Ако Асен ми попречи и не успея да я спася, тежко му: ще го убия. Аз клетва бях дал да му отмъстя, и ще изпълня клетвата си. Или Тамара, или живота му. За тая клетва станах изменник, изгубих отечество, чест; ако изгубя и любовта — пропаднах. Нека и той пропадне.

Слав(смее се продължително с глас). Ти с всичкия си ум ли си? Дал си клетва? Че какво те обвързва тя? Кой те кара да я даваш и кой те кара да я държиш? (Налива чаша вино и му я подава. Борислав отказва. Слав я изпива и си отрива мустаците.) Отечество? Какво е това отечество? То е там, дето мене е добре. Твоето те изгони, друга страна ти дава гостоприемство, почести, вино и хубави жени. Или не са хубави тия гъркини?… Чест, кажеш?! Какво е това чест? (Смее се гръмливо.) Ех, вие, философите, много мъчен си правите живота с такива измислици. Един разбойник е безчестен. Тури му короната — става кир Тодор епирски, император, с когото Асен се сродява, прави съюзи, бие се и сега го държи в Търново пак на почест. А каквито грехове има на душата си, бесилото му трябва да бъде на най-високия бук на тая планина. (Налива чаша и му подава. Борислав отказва мълчаливо.) Пий, юнаците пият, защо не пиеш? (Пие.) Реже това винце. (Обърсва си мустаците.) Чувам, Асен приел на трапезата си кипарско вино?… Ха, какво имаше още? Любов! (Смее се продължително.) Знаеш ли какво е нещо това животно — любов? Не знаеш? И аз не зная. Аз знам само едно: млада жена и по-гърдеста. Една мома си изгубил, вземи друга. Вземи Ватациевата внука, вземи севатократорство, вземи княжеството и си живей. Па нека те проклинат всички мазни калимявки в България тогава. Имам ли право? А ти си се лутнал в битки да влязаш, царе да убиваш, на хиляди опасности да се излагаш, само защото един ден ти намигнала една мома. Жално ми е, че си по-глупав, отколкото позволява младостта. На това би се смял и моя кон… Можеш да убиеш тая нощ Асеня — няма аз да плача на гроба му. Но да го убиваш за такава глупава причина! Едно време Иванко убиваше Асеня първи, но за един трон, не за една женска пола. Но Иванко беше умен мъж, не търчеше подир фантазиите. (Пие.)