Борислав (Историческа драма в 5 действия из царуването на Ивана Асеня II)

Борислав(мрачно). Аз не съм Иванко. Никакви тронове не могат да ми заменят Тамара.

Слав. Напразно. Власт, сила, богатство. Личната корист, синко. Там е световната мъдрост. На тоя бог се кланя вуйчо ти Слав. Не люби, не мрази без сметка. Вземи пример от мене: аз дружах или воювах с гърци и с франки, и с българи. Като държах винаги страната на по-силните и душех кой вятър вее.

Борислав. Додето те отвя тука да почиваш в кулата, която ти даде Асен срещу княжеството ти.

Слав(мисли). Той глътна княжеството ми, както глътна и царството на кир Тодора подир Клокотница. И знаеш ли каква важна причина ми даде? „Защото, каже, българските земи трябва да влязат в българската държава“, и още: защото княжеството ми в неговите ръце щяло да се намира в по-здрави ръце! Хитри доводи на един разбойник, който обира един честен човек, нали? Доведе ме в Търново, даде ми във владение една кула със земите й наоколо и няколко слуги и ме ощастливи с честта да му бъда пръв болярин, за да превивам врата си пред него! Аз му благодарих, взех кулата, но отказах честта. Напуснах Търново и сега съм отшелник в планината си. Свободен, орел… Но пуста кръв все ври. Привикнал съм на борби и понеже не мога да правя войни с гърци и франки, ходя по лов и бия вълци и мечки. Разправям се с дивеч и сам дивея. Така прекарвам времето в новото си княжество, голямо една педя. (Пие.)

Борислав(гледа го полуухилен). Завиждам ти за тая философия, вуйчо. Ти към всичко се отнасяш глумливо.

Слав. Животът е сам глума, Бориславе.

Борислав. Ти си пак много честит, вуйчо. Ти живееш в България, дишаш сладкия въздух на отечеството. Шумата на горите ти шушне по български, потоците ти пеят познати песни на детинството, слънцето от небето по-нежно те топли със зарите си, хлябът, който ядеш, е вкусен, не горчив, както хляба на изгнанието. Около тебе звучи български език, тупат български сърца, всичко ти е родно, свое. Драг ти е дори и гроба, в който ще легнеш, защото е в българска земя. Но аз не мога ни да живея, ни да умра в България, тая България, за която се борех, която обичах… която обичам!… Но аз изгубих България, изгубих всичко в нея. Тамара ми сега остая отечеството, богатство, слава, радост; чрез Тамара и за Тамара живея.

Слав. И де ще я водиш?

Борислав. Във Венеция. Там бяхме нагласили по-рано да идем. Там ще чакаме да отмине на Асеня.

Слав. А де са твоите хора?

Борислав(след колебание). Скрити са в планината. (Сепнато.) Но аз, вуйчо Слав, се увлякох и ти открих всичко.

Слав. Бъде спокоен. Вуйчо то Слав е изменил на мнозина, но не е издал никого. (Гледа го с учудване.) Ще граби, ще убива… Луда главо, луда главо, ще се строшиш. (Тръгва.)

Борислав. Къде?

Слав. Отивам по-нататък, в килията на отца Хиацинта. Оставям ти моята. Аз нито моми съм дошъл да грабвам, нито царе да убивам. Троши си главата сам. (Излиза отляво.)

Борислав(развълнуван). Тая нощ Тамара е моя или света ще раздрусам. (Влиза Ирина отляво.)

Явление 8

Борислав и Ирина.

Ирина(безпокойна). Бориславе, скрий се или бягай из манастира.

Борислав(стреснато). Защо?

Ирина. Фуркас те познал тая вечер и щеше да те търси с войници да те убие. Осъден си на смърт. Но аз навреме узнах и го убедих, че той се е припознал. Но бедата не е съвсем отстранена.

Борислав. Благодаря ти, Ирино.

Ирина. Скрий се в килията ми. Там мъж не може да влезе.

Борислав(сочи Славовата килия). Там съм сега. Аз се не боя. Колко си добра, Ирино.

Ирина. Ох, сега съм спокойна. И защо дойде тука?

Борислав(след колебание). Преследван бях.

Ирина. Приказва ли с някого?

Борислав. Само с тебе.

Ирина(ниско). Ох, успокоих се. (Високо.) И докога си тука?

Борислав. Преди да съмне аз ще бягам.

Ирина. Драги Бориславе, как треперех одеве за товя живот!

Борислав. Аз ти благодаря, Ирино, за доброто ти сърце.

Ирина. Не добро сърце, а любещо сърце направи това, Бориславе… (Пламенно.) Аз те обичам, орело мой, люби ме!… (Прегръща го.) Люби ме, люби ме, за тебе въздиша девойка, въздиша дъщеря на император. (Оттегля се.) Виж ме, не съм ли хубава? Погледни ме: не гори ли в очите ми страстна любов и обещание за райски радости за тебе? Защо гледаш тъй? Ах, в твоите гърди има каменно сърце!… Ти нямаш жалост… Или ти още любиш оная, която е погребана за света и за тебе? Но да любиш един мъртвец, един призрак — това е ужасно… Люби мене, жизнерадостната, прелестната, свободната, която чезне за тебе, която е жадна да умре в прегрътките ти. (Гледа го няколко време със запалени очи.) Чужденецо, защо те срещнах на пътя си? Защо смути сърцето ми и изпълни душата ми с блянове и трепети? Аз те обичам — обичай ме! Вземи ме да бягаме. Една корона блещи пред очите ми. Но аз презирам всичко, жертвувам всичко за тебе, изгнаникът, осъденият на смърт. Аз ще деля твоите страдания, твоята съдба, ще те упоявам с целувките си и любовта си.

Борислав. Ирино!

Ирина(хвърля се на врата му). Бориславе! Варварино! Ахиле, обичам те! (Покрива го със страстни целувки.)

Борислав. Ирино!

Ирина. Не тръгвай без мене, Бориславе. Води ме, сладкий мой.

Борислав(гледа я остро в очите). Твоите очи са опасни, те ме горят… Иди си.

Ирина(прегръща го по-силно). Да бягаме, орело.

Борислав. Ирино, ти ме поробваш… Ти ме победи… Чакай ме у тебе и готви се за път.

Ирина. Но по-скоро, безцений мой. (Прегръща го, Борислав се остая да прави това.) Милий мой. (Отива към килията си; на прага.) Чакам те в обятията си. (Влиза.)

Борислав(гледа няколко време подир нея). Гъркиньо, прекрасна си, вълшебна си. Твоите ароматни целувки смутиха чувствата ми. Но ако беше по-хубава от Венера и любовта ти по-силна от пламъците на ада, пак не би я запалила в сърцето ми. Там свети образът на Тамара.

Завеса.

Действие пето

Същата сцена. Отляво влизат Асен, Драгота, Приязд, Моймир, Контофре, Гавраил, кир Тодор, всички в ловчийски дрехи; Хиацинт; Тамара в мирско княгинско облекло и телохранителите. Нощ.

Явление 1

Асен и свитата му.

Асен(сваля шлема и се кръсти пред иконостаса. Обръща се към Гавраила.) Драги княже, нареди да се напише хрисовул, че дарявам две села при Росица с пасбищата, горите и отроците им на тая света обител в благодарност за гостоприемството, което даде на прелюбезната ми дъщеря. (Гавраил се покланя.)