Бяла смърт

— Мога да изхвърля свързващата тръба. Ще стигнем до повърхността, но няма да е особено приятно.

— Не виждам да имаме много голям избор. Ще кажа на пътниците да се държат.

Повтори на моряците да се държат здраво, закопча се на мястото си и даде сигнал. Дзавала сключи пръсти и изхвърли спасителната тръба. Беше направена да се отделя като предпазна мярка в случай, че се наложи бързо да се махнат от мястото на корабокрушението. Чу се приглушен тътен, подводницата се разтресе, издигна се една стъпка, метър, после няколко метра. Отначало се движеха мъчително бавно, но колкото повече се издигаха, толкова повече набираха скорост.

„Морска минога“ излетя от морето с кърмата нагоре и се стовари обратно във фонтан от бяла пяна. Запремята се като зар в ръката на комарджия. Предупредени от шамандурата и звуковите и светлинни сигнали, лодките се хвърлиха напред и екипажите им закрепиха понтони, които стабилизираха подводницата.

След минути „Морска минога“ бе на палубата. Медицинският персонал се втурна напред веднага щом отвориха люка. Оцелелите бяха измъкнати, качени на носилки и натоварени в чакащите хеликоптери, които щяха да ги откарат до болница на сушата. Когато Остин и Дзавала излязоха от подводницата, палубата бе почти опразнена, с изключение на неколцина членове на екипажа, които приближиха да ги поздравят и побързаха да се махнат.

Дзавала огледа опустялата палуба.

— И без духов оркестър?

— Героизмът е награда сам по себе си — поучително отбеляза Остин. — Все пак не бих отказал една текила, стига да има кой да ми я предложи.

— Ама че съвпадение! По някаква случайност съм скътал една бутилка синьо агаве. Първокласна работа.

— Май ще се наложи да отложим празненството. Идва господин Бекер.

Датският бюрократ крачеше към тях по палубата с грейнало от щастие лице. Разтърси енергично ръцете им, затупа ги по гърбовете и ги обсипа с възторжени хвалби.

— Господа, благодаря ви — задъхано редеше той. — Дания ви благодари. Светътви благодари!

— Удоволствието е изцяло наше — отвърна Остин. — Благодарим за възможността да изпробваме „Морска минога“ в реални условия. Руският хеликоптер е в базата на НАТО заедно с транспортните самолети. Ще им се обадим и ще потеглим след няколко часа.

На лицето на Бекер се появи обичайното кисело делово изражение.

— Господин Дзавала е свободен, но се боя, че на вас ще ви се наложи да забавите пътуването си. Образувана е специална следствена комисия за разглеждане на инцидента. Изслушванията ще се проведат утре в Торсхавн. Искат да чуят и вашите показания.

— Не разбирам с какво мога да бъда от полза. Не съм видял самото потъване.

— Да, но се спуснахте два пъти до „Ериксон“. Можете да опишете подробно повредите. Това би ни помогнало. — Бекер долови съмнението в очите на Остин и продължи: — Боя се, че се налага да настоя да бъдете наш гост на островите до приключването на изслушването. Горе главата. Американското посолство е уведомено за молбата ни и ще я предаде на НАМПД. Вече уредих да ви настанят. Всъщност ще сме в един хотел. Островите са много красиви, а и ще се забавите само ден-два.

— За мен няма проблем, Кърт — каза Дзавала. — Ще върна „Минога“ до „Бийб“ и ще почна тестовете.

Очите на Остин проблеснаха гневно. Не обичаше разни надути търтеи бюрократи да му казват какво да прави. Изобщо не се постара да прикрие раздразнението си.

— По всичко личи, че ще бъда ваш гост, господин Бекер — каза той и се обърна към Дзавала. — Май ще отложим празненството. Ще се обадя в базата на НАТО да задвижат нещата.

Скоро въздухът се изпълни с рева на двигателите на огромния руски хеликоптер, който натовари „Морска минога“. Дзавала се качи в хеликоптера на НАМПД и последва подводницата към базата, където щяха да я натоварят в транспортния самолет.

— Има и още нещо — каза Бекер. — Бих искал да оставите забележителния си костюм на борда в случай, че на комисията й потрябват допълнителни сведения. Ако ли не, с удоволствие ще ви го изпратим, където посочите.

— Искате да се гмуркам отново ли?

— Може би. Разбира се, първо трябва да се консултирам с началниците си.

— Разбира се — повтори Остин. Беше прекалено уморен, за да възразява.

Капитанът дойде и съобщи, че катерът е готов да ги откара до сушата. Остин не изгаряше от желание да прекарва повече време от необходимото в компанията на датския бюрократ и каза:

— Ако нямате нищо против, ще сляза на сушата утре. Капитан Ларсен иска да ми покаже някои от резултатите от проучванията на китовете.

Капитанът видя отчаянието в очите му и продължи играта.

— О, да, както казах, ще ви е много интересно. Ще изпратя господин Остин утре сутринта, господин Бекер.

— Както желаете. — Бекер сви рамене. — Лично аз изкарах достатъчно време в морето. Май ще ми стигне и за следващия живот.

Остин проследи как катерът потегля към брега и се обърна към капитана.

— Благодаря, че ме избавихте от господина.

Ларсен въздъхна тежко.

— Е, и от бюрократи като Бекер има полза.

— Също като от бактериите в стомасите ни — изсумтя Остин.

Капитанът се разсмя и го тупна по рамото.

— Мисля, че е време да полеем успеха ви.

— Мисля, че сте прав — съгласи се Остин.

7

Остин бе посрещнат на борда на изследователския кораб като ВИП персона. След питието в каютата на капитана имаше превъзходна вечеря, а след това разгледаха невероятните подводни снимки, направени при изучаването на китовете. Настаниха го в удобна каюта и спа като пън, а на сутринта отиде да се сбогува с капитан Ларсен.

Капитанът като че ли съжаляваше, че си тръгва.

— Ще останем тук няколко дни и ще проучваме крайцера — каза той. — Уведомете ме, ако мога да направя нещо за вас или за НАМПД.

Стиснаха си ръцете и Остин се качи в катера за краткото пътуване до Западното пристанище. Закрачи по калдъръма на кея покрай рибарските лодки, щастлив да усети под краката си твърда земя след прекараните на и под вода седмици. Главният град на Фарьорските острови се наричаше Торсхавн — Пристанището на Тор. Бе наречен на най-могъщия скандинавски бог. Въпреки гръмовното си име Торсхавн се оказа тихо градче, разположено между две оживени пристанища.

Искаше му се да поскита по тесните улички между разноцветните стари къщи, но един поглед към часовника го подсети, че е по-добре да се размърда, ако иска да стигне навреме за изслушването. Остави багажа си в хотелската стая, която му бе резервирана от Бекер, и си помисли, че няма да остане на островите повече от ден-два — смяташе да си тръгне, независимо от мнението на чиновника. На излизане от хотела поръча на рецепцията да му запазят полет до Копенхаген след два дни.

Оказа се, че мястото, където трябва да отиде, е съвсем наблизо, на площад „Валиго“ в центъра на града. След няколко минути той стоеше пред внушителна сграда от XIX век, построена от тъмни базалтови блокове. Плочата при входа обясняваше, че това е Раохус,сградата на кметството. Той мислено се стегна за предстоящото изпитание. Като служител на федерална агенция добре си даваше сметка за рисковете от плаване в правителствени води. Изведнъж осъзна, че спасяването на хората от „Лейф Ериксон“ може да се окаже най-лесната част от цялата авантюра тук.