Бяла смърт

— И смяташ, че може те да са нагласили всичко това?

— Не зная, Кърт. Въпреки че определено разполагат с необходимите ресурси. А може би и с мотив.

— Къде се намира въпросният рибарник?

— Недалеч оттук, в Скаалсхавн. Маркъс смяташе да мине с „Морски страж“ пред рибарника, за да могат журналистите да го снимат. — Тери си погледна часовника. — Което ми напомня… че трябва да тръгвам. Наистина имам доста работа.

Стиснаха си ръцете и си обещаха да се срещнат отново. На излизане Тери му хвърли кокетен поглед през рамо. Това може би бе замислено като окуражаващо, но само го вкисна още повече.

9

Професор Йоргенсен изчака вежливо няколко минути, докато Остин се опитваше да се ориентира из непостижимите дебри на менюто, но накрая не издържа и се наведе над масата.

— Ако искате да опитате местен специалитет, препоръчвам ви пържена кайра или делфийска пържола.

Остин си представи как нагъва бутче от дебелите дребни птички с папагалски клюн и се отказа от кайрата. А пък делфийско… Спря се на скерпикьот — специалитет от овнешко. Още след първата хапка съжали, че не си е поръчал кайра.

— Как е овнешкото? — попита Йоргенсен.

— Още малко и може да съперничи на гьон — отвърна Остин. Дъвчеше усилено.

— Господи, трябваше да ви посъветвам да поръчате вареноовнешко, като моето. Скерпикьотът се суши на вятър. Обикновено го приготвят по Коледа и го ядат цяла година. Малко е на възраст, така да се каже. — Лицето му светна при хрумналата му нова мисъл. — Все пак продължителността на живота на островите е доста висока, така че сигурно е здравословно.

Остин с мъка успя да отреже още едно късче и го задъвка. После остави ножа и вилицата и даде почивка на мускулите на челюстта си.

— Какво ви води тук, професоре? Едва ли е храната.

Очите на Йоргенсен проблеснаха развеселено.

— Занимавах се с докладите за намаляващия добив на риба на островите. Истинска мистерия!

— В смисъл?

— Отначало си помислих, че причината за изчезването на рибата е вероятно в замърсяването, но водите около островите са необичайно чисти. Тук не мога да направя кой знае какви анализи, затова утре летя за Копенхаген да пусна пробите през компютъра. Възможно е да има съвсем малки количества химикали, които да обясняват проблема.

— А да имате идея за източника им?

— Странна работа — каза професорът и почеса единия от двата кичура на главата си. — Убеден съм, че проблемът е свързан по някакъв начин с намиращия се наблизо рибарник, но засега не мога да открия някаква видима връзка.

Остин тъкмо поглеждаше овнешкото и се питаше дали не може да си уреди един сандвич, но думите на професора моментално го накараха да застане нащрек.

— Взимали сте проби в района на рибарника?

— Да. На островите има няколко рибовъдни предприятия, които произвеждат пъстърва, сьомга и така нататък. Взех проби от водите около рибарника в Скаалсхавн, на няколко часа път нагоре от Торсхавн към Сундини — дългият пролив, който разделя Стрьомьо от Йостурьо. Навремето там имаше китоловна станция. Рибарникът е собственост на една голяма корпорация.

— „Океанус“? — наслуки предположи Остин.

— Да. Чували сте за нея, така ли?

— Съвсем наскоро. Доколкото разбирам, професоре, рибата около рибарника е по-малко, отколкото би трябвало.

— Точно така — намръщено отвърна Йоргенсен. — Същинска загадка.

— Чувал съм, че рибарниците може да са вредни за околната среда.

— Така е. Отходните продукти може да са токсични. Слагат в храната на рибата специални химически препарати, за да расте по-бързо, но от „Океанус“ твърдят, че разполагат с най-модерните пречиствателни станции. Засега не съм открил данни, които да оборят твърдението им.

— Посетихте ли самия рибарник?

Йоргенсен се усмихна — усмивката му приличаше на озъбване.

— Посетители не се допускат. Рибарникът се охранява по-строго и от съкровищница. Успях да говоря с човек от адвокатската кантора, която представлява компанията в Дания. Той ме увери, че в рибарника не се използват никакви химикали и че е оборудван с най-добрите пречиствателни инсталации. Като истински скептик, наех една хижа недалеч от рибарника и минах с лодка колкото бе възможно по-близо до него, за да взема пробите. Както казах, утре пътувам за Копенхаген, но ако вие с приятелката ви пожелаете, спокойно можете да отседнете в хижата. Много е приятно.

— Благодаря, професоре. За съжаление, госпожица Уелд е заета през следващите няколко дни.

— Е, това наистинае жалко.

Остин разсеяно кимна. Бе заинтригуван от споменаването на силната охрана на рибарника. Докато за друг това би изглеждало като препятствие, за Остин бе покана да провери връзката между „Океанус“ и фаталния сблъсък между кораба на SOS и крайцера.

— Но все пак бих приел предложението ви. Иска ми се да видя колкото се може повече от островите, преди да си тръгна.

— Чудесно! Останете, колкото искате. Островите наистина са чудесни. Ще предупредя собственика, че ще отидете. Казва се Гунар Йепсен и живее в къщата зад хижата. Можете да използвате колата, която наех. Покрай хижата минава корабче… с две думи, няма да скучаете. По скалите има страшно много птичи колонии, местността е чудесна за разходки, а има и много интересни археологически останки.

Остин се усмихна.

— Убеден съм, че няма да скучая.

След вечерята пиха по едно питие в бара и се сбогуваха с уговорката да се видят в Копенхаген. Професорът щеше да пренощува при свой приятел и да отпътува още в зори. Остин се качи в стаята си. Искаше на следващия ден да се задейства от рано сутринта. Отиде до прозореца, известно време замислено съзерцава притихналия град и пристанището, след това измъкна клетъчния си телефон и набра един номер.

Гамей Морган-Траут седеше в кабинета си в централата на НАМПД във Вашингтон и се взираше напрегнато в монитора. Телефонът иззвъня. Без да отмести поглед, тя вдигна слушалката и измърмори разсеяно: „Ало“. Щом чу гласа на Остин, на лицето й цъфна ослепителна усмивка — беше уникална с характерния процеп между предните й зъби.

— Кърт! — възкликна тя. — Радвам се да те чуя!

— И аз теб. Как вървят нещата в НАМПД?

Без да престава да се усмихва, Гамей отметна кичур тъмночервена коса от челото си.