Бяла смърт

Съдията даде знак на секретаря да сложи видеокасетата в уредбата в ъгъла на залата, където можеха да я виждат всички. Записът показваше Райън на палубата, заобиколен от журналисти и фотографи. Чуха се шеги за бурното море, после гласът на репортерката: „Само гледайте историята да си струва целия проклет драмамин, дето изгълтах“.

Камерата показа ухиленото лице на Райън в едър план, докато отговаряше: „Мога почти да ви гарантирам, че ще видите малко екшън“. Докато операторът проследяваше пръста му към датския крайцер, хората в залата започнаха да мърморят. „Това е — помисли си Остин. — С Райън е свършено“.

Касетата свърши и Лундгрен зададе на репортерката само един въпрос.

— Ваш ли е гласът от записа?

Тя отговори утвърдително.

— Не е честно! — Райън скочи. — Използвате думите ми напълно извън контекст!

— Моля, седнете, господин Райън. — Лундгрен като че ли дори се смая.

Райън усети, че избухването му може да засили имиджа му на луда глава, способна да атакува цял кораб, и бързо се овладя.

— Моите извинения, сър. Не ми бе казано, че в качеството на доказателства ще се използва и видеоматериал. Моля да ми се даде възможност да го коментирам.

— Това не е американски съдебен процес, но все пак ще имате възможност да изразите становището си преди приключването на следствието. Комисията ще изслуша капитан Петерсен и екипажа веднага щом са в състояние да дадат показания. Дотогава ще останете на разположение на полицейското управление. Ще направим всичко възможно да ускорим делото.

Райън благодари и излезе, съпровождан от двамата полицаи.

— Това ли е всичко? — обърна се Остин към Бекер.

— Явно да. Очаквах да ви призоват отново, но явно повече не сте им необходим. Надявам се плановете ви да не са били объркани напълно.

Остин го увери, че няма проблем. Докато залата се опразваше, остана на мястото си, замислен за показанията на Райън. Човекът или казваше самата истина, или бе страшно добър актьор. Е, това щяха да го решат по-умни глави от него. А сега бе ред на чаша силно кафе, след което щеше да провери дали няма по-ранни полети до Копенхаген. Оттам щеше да продължи към Вашингтон.

— Господин Остин.

Към него вървеше някаква жена, усмихваше се широко. Бе добре сложена, с кестенява коса до раменете, чиста кожа и будни очи. Носеше бял вълнен пуловер.

Ръкуваха се.

— Аз съм Тери Уелд — каза тя с топъл мек глас. — Юридически съветник на SOS.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Уелд. С какво мога да ви бъда полезен?

Тери бе наблюдавала сериозното изражение на Остин по време на показанията му и бе неподготвена за убийствената му усмивка. С широките си рамене, изсечените си черти и синьо-зелените си очи й заприлича на капитан от някой пиратски филм. Насмалко да забрави какво щеше да каже, но бързо се окопити.

— Бихте ли ми отделили няколко минути?

— Тъкмо се канех да изпия едно кафе. Ще се радвам да ми правите компания.

— Благодаря. Има едно доста приятно кафене зад ъгъла.

Намериха си една закътана маса и си поръчаха капучино.

— Показанията ви бяха поразителни — каза тя и отпи от чашата си.

— А вашият капитан Райън стана звездата на деня. Думите ми бледнеят пред неговия разказ.

Тери се засмя. Смехът й бе мелодичен и игрив. Хареса му.

— Боя се, че днес не е най-добрият му ден. Обикновено е доста красноречив, особено по въпросите, които са му присърце.

— Трудно е да се мъчиш да обясняваш на сбирщина скептици, че корабът ти е бил обладан от зли духове. А и показанията на репортерката и видеозаписът не му помогнаха особено.

— Съгласна съм. Именно затова поисках да се срещнем.

Остин пусна най-добрата си сваляческа усмивка.

— Аз пък си помислих, че сте се оказали безнадеждно привлечена от животинския ми магнетизъм.

Тери изящно вдигна вежда.

— Това е повече от ясно. Но все пак основната причина да разговарям с вас е да разбера дали бихте желали да помогнете на SOS.

— Като за начало, госпожице Уелд…

— Тери. Мога ли да те наричам Кърт?

Остин кимна.

— Моментално изникват някои проблеми, Тери. Първо, не виждам как мога да съм ви от помощ. И второ, не съм сигурен дали ми се искада помагам на организацията ви. Не съм защитник на клането на китове, но и не поддържам радикални малоумници.

Тери го прониза с ярките си очи.

— Хенри Дейвид Торо, Джон Мюр и Едуард Аби също са били смятани за радикални малоумници в своето време. Но все пак разбирам позицията ви. SOS има склонността да действа прекалено бурно за вкуса на мнозина. Добре, казваш, че не подкрепяш радикали. Ще те запитам подкрепяш ли несправедливостта,защото в случая става въпрос именно за това.

— В смисъл?

— Маркъс не атакуванарочно датския кораб. Бях в лоцманската кабина, когато се случи. Той и останалите направиха всичко възможно да избегнат сблъсъка.

— Каза ли го на датските власти?

— Да. Те отговориха, че не е нужно да давам показания, и ми казаха да напусна страната.

— Добре. Вярвам ти — каза Остин.

— Сериозно? Не ми приличаш на човек, който се доверява току-така.

— Не зная какво друго да кажа, без да те обидя.

— С нищоне можеш да ме обидиш.

— Радвам се да го чуя. Но какво те кара да мислиш, че ми пука дали делото срещу Райън е справедливо, или не?

— Не те моля да ти пуказа Маркъс.

От тона й пролича, че зад меките й черти се крие твърда стомана. Остин потисна усмивката си.

— Какво точно искаш от мен, Тери?

Тя отметна кичур коса от челото си.

— Да се гмурнеш до „Морски страж“.

— И какво би постигнало подобно гмуркане?

— Би могло да докаже, че Маркъс е невинен.

— Как по-точно?

— Не зная. — Тя разпери ръце. — Но може би ще откриеш нещо.Зная само, че Маркъс казва истината. Честно казано, голяма част от радикализма му е въздух под налягане. На практика той е упорит прагматик и най-добросъвестни преценява всеки риск. Не е от хората, които ей така ще тръгнат да вземат на таран военни кораби. Освен това той обичаше„Морски страж“. Дори самичък подбра нелепите психеделични цветове. Никой на борда не искаше да има пострадали.