Черната призма

И страхът му се бе оказал основателен, помисли си гузно Лив. Тя наистина бе покварена. Беше се съгласила да шпионира Гавин. Беше също толкова лоша като всички други в Хромария.

Но това не обясняваше защо баща и изведнъж е решил да се бие на страната на мъжа, когото би трябвало да мрази. Идеалите не се бяха променили. Идването на Гавин тук, за да се бие с тирейци, би трябвало да накара баща и да се бори още по-яростно срещу него.

Оролам, а може би баща и също бе покварен. Може би го бяха купили. Може би беше продал идеалите си като всички останали. Сърцето я заболя само при мисълта за това, но защо иначе той нямаше да иска да и каже отговора на един очевиден въпрос? Защото това би направило двуличието му несъмнено?

Целият шибан Хромарий беше покварен. Омърсяваше всичко, до което се докосне. Лив се бе намирала на самото му дъно. Беше видяла как се отнасят с монохромите, как се отнасят с тирейците. А сега се бе превърнала в част от властта. Почти се бе сприятелила със самия Призма — и това и харесваше, харесваше и да говори с един могъщ човек, да се къпе в неговото внимание. Харесваха и красивите рокли, харесваше и да се отнасят с нея като със специална и заслужаваща внимание. И за да запази тази власт, тя се бе продала — толкова, толкова лесно. Но така ставаха нещата в Хромария. Той бе покварил дори баща и.

— Лив — каза баща и. — Лив, довери ми се. Знам, че ти е трудно, но те моля.

— Да ти се доверя? Когато ти не искаш да се довериш на мен? — попита тя наранена.

— Ливи, моля те. Аз те обичам. Знаеш, че не бих сторил нищо, с което да ти навредя.

И тогава изведнъж всичко и стана ясно и на Лив и секна дъхът. Как бе успял Призмата да накара баща и да предаде всичко, което му е скъпо? Защо баща и избягваше съвсем простички въпроси? Защото я обичаше. Корван бе покварен, но не от пари, власт или секс. Тя знаеше, че не би продал душата си толкова евтино. Така че с какво Призмата държеше Корван? С Лив.

Гавин Гайл я използваше, за да принуди баща и да му се подчинява. Тя не знаеше каква точно е била заплахата и подкупът, но нямаше значение. Лив беше подкупена и заплашена точно по същия начин, само че от рутгарците. Вече знаеше как се играе тази игра. Тя бе предала принципите си, защото обичаше Вена. Баща и предаваше принципите си, защото обичаше нея.

Корван бе избрал да отдаде верността си единствено на своето семейство. Което ще рече Лив. И това означаваше, че не може да и каже. Защото ако и кажеше, тя щеше да развали всичко и да обезсмисли саможертвата му.

Сърцето на Лив бе разбито. Тя трябваше да потисне емоциите си, за да не избухне в сълзи. Това бе жестоко. Толкова жестоко! Как можеше Гавин да направи такова нещо и после да и се усмихва?

Защото това представляваше Хромарият. Усойници и злодеи, всички до един. И Корван бе направил каквото му е по силите да я държи надалеч от него — само дето не и заповяда да не ходи там, защото не бе толкова деспотичен. Грешката си беше нейна. Лив преглътна внезапно появилата се буца в гърлото и. Баща и беше посрамен заради нея. И заслужаваше нещо по-добро от това тя да разобличава срама му.

Усмихна се колкото можеше по-храбро, с престорено примирение.

— Разбирам, татко. Вярвам ти. Само ми кажи всичко, което можеш. Така честно ли е?

— Честно е — отвърна Корван с нескрито облекчение. — Обичам те, Ливи.

— Знам, татко.

И Гавин Гайл щеше да си плати, задето е обърнал тази обич срещу него.

64.

„Просто е, Кип. Не искат от теб да притеглиш скрипец или скул. Една малка зелена топка. Нищо работа.“

Седеше с кръстосани крака, сложил зелените си очила, с бялата плоча в скута си и напрягаше воля. Правеше го от два часа. А какво точно правеше? Нищо. Как се очаква да запазиш концентрация върху притеглянето, когато в продължение на часове не се случва нищо? Стомахът му пак се оплакваше. Вече го правеше непрекъснато, защото наближаваше пладне.

Никаква храна, докато не притегли? Това беше жестоко. Беше мъчение. Беше невъзможно.

Кип вдигна очи. Гавин ги бе извел само на няколкостотин крачки извън Портата на Любовницата, до руините на някогашната външна стена. Когато пристигнаха, тук вече работеха стотици мъже, а оттогава към тях се бяха присъединили мнозина от онези, които чакаха на опашката при портата. Те изравяха основите на стената чак до твърдата скала под тях, поне на четири стъпки дълбочина на няколкото места, които Кип виждаше. Изкопните работи обаче вървяха по-бързо, отколкото той смяташе за възможно, както поради големия брой работници, така и поради песъчливата почва, покрита само с оскъдна растителност.

Гавин се взираше в някакви чертежи заедно с майстор Данавис. Или трябваше вече да го нарича генерал Данавис, помисли си Кип. На генерала му идваше толкова естествено да командва хората да вършат това или онова — точно както бе нареждал някога и на него, — че Кип се зачуди как така никога не се е питал що за човек е майстор Данавис. Той явно бе прекалено важен за селце като Ректън, но Кип изобщо не се бе замислял върху това. „Децата мислят само за себе си, Кип.“

— Не е достатъчно добро — казваше Гавин. — Не, детайлите са добре. Детайлите са идеални. Но старата стена не ни спря, така че защо да издигаме наново нещо толкова недодялано?

Ще издигат наново стената? Гавин не беше ли казал, че войската на крал Гарадул пристига след четири-пет дена?

— Късметлии ще сме, ако разполагаме с нещо, което да е просто недодялано — отвърна генерал Данавис. — Късметлии ще сме, ако изобщо успеем да завършим нещо.

— Донеси ми рисунките на Раткаесон — каза Призмата.

— Сериозно ли смяташ да построиш стена въз основа на художнически интерпретации на някакъв митичен град?

Мускулът на челюстта на Гавин заигра от раздразнение.

— Разбрано, лорд Призма — рече генерал Данавис и кимна отсечено.

— Доведи и дъщеря си — каза Гавин. — Една надвиолетова ще ми е от полза.

Леко колебание.

— Разбира се.

Генералът яхна коня си и препусна към града. Личната му рутгарска стража го последва.

И ето че макар цяла сутрин да бе разговарял неспирно с работници, рутгарски стражи и генерал Данавис, Гавин изведнъж остана сам. Погледна към Кип. „Опа, аз май трябваше да притеглям.“

Гавин повдигна вежда насреща му.

— Още ли не си изгладнял?

Кип направи кисела гримаса.

— Благодаря, че ми напомни.

— Кип, зеленото повече от всеки друг цвят може да бъде обобщено с една дума. Всички други изискват поне няколко, малко увъртане, някакви определения. Зеленото е диво. Всичко добро или лошо, което се асоциира с дивото, се съдържа в същината на зеленото. Ето защо мога да ти кажа, че ти е нужна единствено воля, защото волята и дивото вървят ръка за ръка. Ако беше начинаещ син, щеше да се наложи да ти обясня логиката на притеглянето, хармонията, реда, какво е мястото му в света. Но ти не си такъв. Някакви въпроси?