Черната призма

Жената бе извадила мъжки кожен колан и бе нашарила хубаво задника и. Сякаш беше непослушно дете. Хванаха я три пъти и наказанието не се промени, но волята и за съпротива постепенно отслабна. Струваше и се, че това е прекалено дребен и незначителен бунт, за да се придържа към него.

Сега и се искаше да го бе направила. Туптенето вече се разпростираше към гърба и. Не след дълго щеше да започне диарията.

Колко е хубаво да си жена.

Другите черногвардейки приемаха относителната си свобода от лунна кръв като относителна свобода от тревоги да не забременеят. Карис просто се наслаждаваше на относителната си свобода от болка. От години не бе правила секс с нещо друго освен с възглавницата си. Не че и се искаше да мисли за това точно сега. Всъщност смяташе, че само да види мъж и ще му издере очите.

Точно заради мъжете жените трябваше да търпят всичко това. Както гласеше древната поговорка, жената трябва да кърви, за да напои мъжкото семе. Хронологически сбъркано, но достатъчно вярно.

На сутринта и донесоха роклята.

Това не бе дреха, каквато би очаквала да и дадат за екзекуцията и. Не беше точно копие на роклята, която бе носила, когато най-сетне отстъпи пред настойчивостта на баща си и се присъедини към Гавин начело на армиите му, преди да отвоюват обратно Ру, но приличаше на нея. Само дето беше от черна коприна, а не от зелена. Явно шивачът на крал Гарадул работеше или по памет, или по картина от онзи ден, или пък просто бяха решили да изменят роклята в съответствие с новите модни тенденции.

Разбира се, щеше да и става идеално.

Карис се взира с отвращение в роклята цял ден — докато спазмите извиваха вътрешностите и, докато се появи неизбежната диария, докато едва не припадна на няколко пъти. Тази рокля символизираше нещо повече от поддаване на детинската фантазия на Раск Гарадул. Тази рокля бе младостта на Карис. Момичето, което някога беше. Женственост, мекота, отстъпчивост. Отчаяните опити да привлече погледите на хората, завистта на другите жени, вниманието на мъжете. Тогава Карис бе слаба, дребнава и глупава, безнадеждно зависима.

Разбира се, щяха да я принудят да носи роклята. Можеше да я облече веднага или да я бият, докато отстъпи и я облече. Разбира се, можеше и да я накъса на парчета. Макар че това щеше да и достави удовлетворение, то само отлагаше неизбежното. А и нямаше да я пуснат оттук без роклята. В това бе сигурна. Не знаеше обаче дали ще я пуснат навън дори с роклята. Все пак шансът бе по-добър от никакъв. А как би могла да убие Раск Гарадул оттук?

Така че я облече.

Искаше и се да я мрази. Искаше и се да я мрази страстно. Но от години не бе носила нещо, което да и пасва толкова добре. Черногвардейската униформа, разбира се, и пасваше като ръкавица, но онова бяха работни дрехи. Това, шепотът от триенето на фина коприна в кожа, бе нещо съвсем различно. Пасваше и като ножница. Ако роклята не бе ушита толкова съвършено, Карис нямаше да може да диша, камо ли да се движи. Прилепваше идеално по извивките на корема и ханша и, а изобилието от фестони по деколтето привличаше вниманието както към лъскавите гънки от фина коприна, така и към бюста и. Някогашната и рокля със сигурност не бе толкова дълбоко изрязана отзад — няколкото тънки сплетени връзки само подчертаваха голотата на гърба и. Тя сведе поглед към гърдите си — в стаята нямаше огледало — и си помисли: „Дано не ми стане студено.“ Ако и станеше, всеки щеше да разбере.

Роклята и нямаше ли подплата, когато бе онова глупаво шестнайсетгодишно момиче? Нима изобщо не бе забелязала? Честно казано, не помнеше. Помнеше само, че бе обожавала тази рокля. Беше се чувствала като богинята Атират, докато стоеше до Гавин, облечена в нея, дългата и коса хваната с тиара, инкрустирана с диаманти и смарагди, и хората буквално ги боготворяха. Беше убеждавала себе си, че би могла да обича Гавин. Отначало, преди Бала на лукслордовете, изпитваше повече влечение към него, отколкото към Дазен. Със сигурност би могла да раздуха онази жарава до огън.

Дазен винаги се намираше в сянката на по-големия си брат и изглеждаше доволен от това. Гавин беше толкова уверен, толкова властен. Тя бе чувствала непреодолимо влечение към него, също като всички останали. Но след онази нощ на Бала на лукслордовете всичко се бе променило. След като опозна Дазен, изведнъж започна да и се струва, че в Гавин няма кой знае каква дълбочина. Дазен така и не бе разбрал собствената си сила. Той боготвореше Гавин, проектираше собствените си добродетели върху по-големия си брат, беше сляп за недостатъците му и преувеличаваше качествата му. А Гавин се подхранваше от цялото това възхищение, докато не се ояде.

Но Гавин все пак бе красив, елегантен, властен и обект на възхищение. За шестнайсетгодишната Карис мнението на другите хора бе много важно. Винаги бе искала да угажда на баща си, на майка си, на Койос и другите си братя, на магистрите си, на всички. Гавин представляваше всичко хубаво. Той беше Призмата, а брат му, в онзи момент — опозорен беглец и убиец. Карис помнеше как се убеждаваше, че би могла да се задоволи с Призмата. Да се „задоволи“ — с най-почитания, страховит и желан човек в Седемте сатрапии. Освен това, след стореното от Дазен, тя трябваше да се омъжи за Гавин, иначе каквото бе останало от семейството и щеше да бъде съсипано.

На трибуната, докато обявяваха годежа им, си бе мислила, че наистина ще е щастлива. Все пак се възхищаваше на годеника си. Гавин винаги бе имал хубава фигура. Тя се наслаждаваше на всяка минута внимание.

По-късно, на вечерята, Гавин се бе пошегувал с баща и, че ще отведе Карис в покоите си и цяла нощ няма да мигнат. Бащата на Карис, който обикновено бе такъв традиционалист, който се кълнеше, че дъщеря му няма да даде мляко, докато някой млад сатрап не купи цялата крава, който бе напердашил Карис, задето е отдала девствеността си на Дазен — същият този човек, този лицемер, този страхливец, само се закиска нервно. До онзи момент Карис съумяваше да потиска надигащата се паника. „Поне няма да ми се налага да спя с него, преди да се оженим — мислеше си. — Ще имам възможност да се влюбя в него през идните месеци. Ще забравя Дазен. Ще забравя тръпките, които усещах, когато ме целуваше по тила. Ще забравя чувството, което изпълваше гърдите ми всеки път, когато се усмихне безразсъдно. Другите са прави, Дазен не е и наполовина мъж като Гавин. Не мога да го обичам след това, което направи.“

Но нямаше измъкване. Карис бе избрала свой собствен вид страхливост и се бе натряскала до козирката. Баща и го забеляза прекалено късно — или пък точно навреме, в зависимост от гледната точка — и забрани на слугите да и дават повече вино, преди да е загубила съзнание направо на масата. Тя дори не помнеше какви ги е говорила, но помнеше как Гавин почти я понесе към стаята си. Баща и ги наблюдаваше с празни очи; не каза нищо.

Беше си мислила, че пиянството ще я направи покорна, кротка, отстъпчива. Така и стана, и тя не знаеше защо изпита такова горчиво разочарование от този факт. Когато извърна лице от целувките му, той погрешно го сметна за свенливост и започна да я целува другаде. Когато и смъкна бельото и тя се прикри с ръце, той го сметна за скромност. Скромна ли? Когато бе с Дазен, се наслаждаваше как я изпива с очи. Беше дръзка, безсрамна. Чувстваше се като жена — макар да знаеше, че в много отношения само си играе на жена. С Дазен се чувстваше прекрасна. С Гавин бе изпълнена с такова неизразимо отчаяние, че то задушаваше виковете в гърлото и. Не можеше да си спомни дали изобщо възрази, дали го помоли да спре. Искаше, но паметта и бе замъглена. Не смяташе, че го е направила. Все си мислеше за думите на баща си: „Семейството ни има нужда от това. Без този брак сме загубени.“ И не оказа съпротива.

Помнеше обаче, че плака по време на акта. Един джентълмен би спрял, но Гавин беше пиян, млад и възбуден. В него нямаше деликатност. Тя не бе готова и той и причиняваше болка, но пренебрегна протестите и и продължи да я мушка с нуждата на един младеж.

Съвсем не я държа будна цяла нощ, както се бе фукал. Скоро свърши и и каза да си върви. От тази небрежна жестокост и секна дъхът. Но го бе приела. А трябваше да му издере очите.

Той всъщност не я искаше. Искаше да покаже, че Дазен не може да вземе онова, което по право принадлежи нему. Все едно Карис беше дърво, което той да препикае след предишното куче, за да маркира територията си.

Тя бе вървяла залитайки по коридорите в онази красива рокля, полуразкопчана — нуждаеше се от помощта на слуги, за да закопчае проклетото нещо. Разбира се, я видяха. Някак си стигна до дома — не до дома им на Големи Яспис, който бе изгорял до основи, а квартирата им наблизо. Баща и беше буден и я чакаше, но не каза нито дума, само се втренчи в нея. Робинята и я съблече с треперещи пръсти и когато Карис най-сетне се строполи на леглото, на вратата изникна тъмният силует на баща и. Той се олюля и се подпря на рамката.