Черната призма

Невероятно. А как ли е било по време на Войната на Призмите, когато хората е трябвало да избират за кого от братята да се бият? Сигурно е било като да се биеш редом с великани — знаеш, че и най-малкото им движение може да те смачка, но още по-лошо е да стоиш в ничията земя между тях.

Кип се върна в стаята си и започна да си приготвя багажа. Наметало, храна, още храна, къс меч и руло калаени данари в колан на кръста. Бяха повече, отколкото мислеше, че ще са му нужни — надяваше се да му простят за това, но можеше да му потрябват пари за подкупи. После реши, че трябва да остави бележка, за да не губят ценно време да го търсят.

На бюрото в стаята му имаше перо и пергамент и той надраска с труд думите:

Аз съм тиреец и съм млад. Ще бъда по-полезен като шпионин, отколкото тук. Никой няма да ме заподозре. Ще се опитам да намеря Карис.

Подписа се, а след като мастилото изсъхна, сгъна бележката и я пъхна под завивките на леглото на Лив.

После надраска още една.

Отивам да си купя някаква храна и да погледам представленията на менестрелите. Разтърсен съм след притеглянето. Ще се върна до полунощ.

Тази бележка остави на бюрото. Щяха да намерят първо нея и това щеше да му даде преднина. Нямаше да разберат, че наистина е изчезнал, преди стъмване. А тогава щяха да знаят, че вече е прекалено далеч, за да го настигнат.

Понесъл дисагите — имаше чувството, че изглеждат подозрително тежки, Кип мина покрай стражите на портата и отиде в конюшнята.

— Трябва ми кон — каза с повелителен тон на коняря.

Мъжът отвърна на погледа му, но изобщо не помръдна, а продължи да се подпира на стената.

— Уцелил си мястото — рече.

Кип усети, че сърцето му се свива. Мъжът не се хващаше на номера му и не го приемаше за някой, който може да раздава заповеди. Ако не успееше да се сдобие с кон, не би могъл да направи нищо. Това щеше да е най-краткият опит за бягство в историята. Дори не беше излязъл от къщата.

— Хм, трябва ми нещо не много впечатляващо на вид и не прекалено… буйно.

— Не си кой знае какъв ездач, а? — Тонът на мъжа казваше: „Сигурно не си и кой знае какъв мъж.“

„Признай си неумението и се остави на милостта му, Кип.“

— Как се казваш, риначо на лайна? — попита вместо това. „Опа!“

Конярят премигна и несъзнателно се изпъна.

— Галос… господине — добави неуверено.

— Не яздя много тези смърдящи топки месо, но ми трябва някой надежден, който може да издържи дебелия ми задник и няма да се паникьоса, като използвам магия, ясно ли е? И нямам време да търпя твоята свръхнадутост. — Имаше ли изобщо такава дума? Кип бързо продължи нататък. Конярят вероятно също не знаеше. — Води се война. Доведи ми скапания кон и си запази ебавките за конярчетата.

Конярят се разшета живо и оседла един стар впрегатен кон.

— Този е най-добрият за онова, което искате, господине.

„Впрегатен кон? Не съм чак толкова дебел.“

— Съжалявам, господине, само с това разполагам.

— Ще свърши работа — рече Кип. — Благодаря. — Нямаше нужда да насилва късмета си. Стремето обаче изглеждаше невъзможно високо. Вместо да се унижава, като се опитва да яхне коня и най-вероятно да падне, той хвана юздите и поведе животното към градските порти, като не пропусна да даде бакшиш на коняря.

„Оролам, държах се като истински задник.“ Кип не знаеше кое го смущава повече — че с това поведение бързо бе постигнал своето или че му бе харесало да упражнява господство над друг човек. У дома биха го напердашили за такова нещо, и то заслужено.

На улицата очите му се заеха да шарят насам-натам, докато не откри мъж горе-долу с неговите размери, който носеше палто въпреки жегата. То изглеждаше старо, протрито и струваше вероятно колкото джоба на палтото на Кип. Кип размени своето срещу неговото. После купи вино и вода в една от уличките около водния пазар и тъкмо убеждаваше един магазинер, че наистина иска да размени финия си плащ за прост вълнен, когато чу високи гласове. Обърна се.

Някакъв старец бе застанал върху една каруца и призоваваше тълпата, отправила се към водния пазар, макар повечето хора да го пренебрегваха.

— … да имаме отново собствена нация. Със собствен крал! Нима всички искате да се гърчите пак под ботуша на парийците? Спомняте ли си какво направиха те последния път? Да не би да сте си загубили паметта?!

— Избиха стотици, задето слушаха глупости като твоите! — извика някой.

— Аз пък казвам да не им позволяваме да го направят пак — сопна се старецът. Думите му спечелиха някое и друго одобрително мърморене.

— Всички, които искаха да слушат възхвалите ти за крал Гарадул, вече заминаха! — извика някакъв магазинер.

— Кралят не иска никой от вас да умира. Елате и се бийте за него!

— Не искаме да се бием. Не искаме да убиваме. Не искаме да ни убиват. Искаме да живеем.

— Страхливци! — извика старецът. После се отдалечи да потърси по-отзивчива публика.

Кип се канеше да се отправи към изхода от града, когато нещо привлече погледа му. В залива имаше нов кораб — галеон, на който се вееше бял флаг със седем кули. Флагът на Хромария. Почти веднага щом разпозна флага, той видя колона от мъже и жени: крачеха по улиците, предвождани от поне дузина черногвардейци. Замръзна. Гузно съзнание. Те не го познаваха, а и той не забеляза сред тях единствените двама черногвардейци, които бе виждал досега — Късака и другия, както и да му беше името.

Но хората зад черногвардейците бяха може би още по-интересни и Кип ги огледа, докато минаваха на половин пресечка от него и свиха по улица, водеща към Травертиновия дворец. Бяха около двеста и Кип бе сигурен, че до един са притеглящи. Някои имаха достатъчно светли очи, за да може да види, че ирисите им са изцяло сини, зелени или червени, но при някои от по-светлокожите се забелязваше цветен оттенък и по кожата. Някои го прикриваха с дълги ръкави. На други сякаш не им пукаше.

— … вярно, но изглежда по-добре от миналия път, когато бяхме тук, Самила — каза един синкав мъж. Кожата му бе достатъчно светла, за да си личи цветът, а косата му, сплетена на малки плитчици, се спускаше почти до кръста му. Жената бе поразително красива, може би около четирийсетгодишна, с изцяло сини ириси, високи скули и маслинената кожа на западноаташийската висша класа. И двамата бяха богато облечени.

Самила Сайех и Изем Сини? Не, разбира се, че не. Тези имена бяха само от легендите. Със сигурност имаше множество притеглящи на тяхната възраст, които са сини и червени и имат специална връзка.

Отзад идеха още черногвардейци, които помагаха на по-немощните притеглящи или ги бутаха в инвалидни колички. Кип реши да не чака да види дали Късака е с тях.

Обърна се да се промуши през тълпата — и се озова лице в лице с Лив. Тя стоеше с ръце на кръста, стиснала зъби. Очите и се стрелнаха към коня, а после обратно към Кип. Опа!