Черната призма

— Мога да обясня — рече Кип.

— Вече обясни. Два пъти. — В тона и нямаше веселие.

Значи беше намерила и двете бележки. Мамка му!

— Не ме спирай, Лив, моля те.

— Какво си си въобразил? — Тя понижи глас. — Че ще шпионираш? Че ще намериш Карис? И после какво?

Той стисна зъби.

— Ще я спася.

Тя дори не се опита да скрие скептицизма си.

— Това е едно от най-абсурдните неща, които съм чувала през живота си, Кип. Ако искаш да избягаш оттук, защото е прекалено опасно, няма нужда да се преструваш…

— Върви по дяволите! — сопна се той, с което изненада и самия себе си. Тя се опули. Кип не можеше да повярва, че е казал това на Лив — на Лив, в името на Оролам! — Извинявай! — Каза го прекалено високо и няколко души се обърнаха да го погледнат. Той понижи смутено глас. — Наистина съжалявам, това беше глупаво и гадно. Не го мислех. Аз… Лив. — Той млъкна, а после продължи бързо. — Аз съм едно нищо. Цял живот съм бил нищо. И изведнъж се оказвам в такова положение, че хората се отнасят към мен различно заради нещо, над което нямам власт. Заради баща ми. — Виждаше по лицето и, че тя разбира. Знаеше точно за какво говори. — Лив, аз дължа на Гавин всичко, а той не е поискал нищо от мен.

— Ще поиска — рече мрачно Лив.

— Някога искал ли е от теб да правиш нещо неправилно?

— Още не — призна тя. — Просто казвам, че трябва да се пазиш, когато става дума за хора от Хромария.

— И какво? Ти да не би да не си от тях? Ако ме накараш да се върна, значи ме принуждаваш да наруша думата си.

— Какво? — Лив изглеждаше така, сякаш току-що я е зашлевил.

— Заклех се, че ще спася Карис. Не разбираш ли, Лив? Аз съм идеалният човек за тази работа точно защото съм нищо. Погледни ме в очите! — Все още объркана, тя погледна в очите му. — Нямам цвят, нямам хало — каза Кип. — Но мога да притеглям. Лив, за първи път в живота си знам какво точно трябва да направя. Никой не ме принуждава. Правя го, защото така е редно. В това има нещо невероятно… — Той стисна ръце, опитвайки се да изцеди от себе си думите. — Освобождаващо. Могъщо. Не знам какво, но чувството е хубаво.

— Дори ако отиваш към смъртта си? — попита Лив.

Той се изкиска невесело.

— Не се правя на герой, Лив. Просто не се харесвам чак толкова. Голяма работа, ако умра.

— Това е най-ужасното нещо, което съм чувала — рече Лив.

— Извинявай — отвърна Кип. — Не се опитвам да будя съжаление. Просто казвам… че нямам нищо. Аз съм сирак, или в най-добрия случай копеле. Повод за срам. Просто нямам какво толкова да губя. Ако имам възможност да направя нещо добро с живота си — или дори със смъртта си, — как да не се опитам?

Видя я как се поколеба. За първи път изпита надежда, че би могло да му се размине.

— Моля те, Лив. Ако се проваля в това… ако не успея да се измъкна дори от града… значи наистина съм нищо. Моля те. Не ме карай да се провалям в най-важното нещо, което някога съм се опитвал да направя.

Тя премигна, а после се ухили.

— Никога не съм мислила какво може да стане, ако обърнеш този твой лукав език срещу мен. Би трябвало да си оранжев.

А, значи беше като хлъзгавите притеглящи.

— Това означава ли, че няма да ме спреш? — попита Кип.

— По-лошо — отвърна тя.

— Ъ?

— Ти трябва да постъпваш както е редно; и аз трябва да постъпвам както е редно. Нося отговорност за теб, Кип.

— А, не, няма да стане.

— Напротив. Идвам с теб — или пък не отиваш никъде.

— Лив, ти не разбираш… — „Какво не разбира? Че си хлътнал до уши по нея? Че е красива, умна, прелестна и удивителна и че копнееш с цялата си душа да бъдете заедно, но не можеш да си представиш да я изложиш на опасност?“

— Не разбирам какво? — попита тя. Мамка му!

— Ти си моята светлина. — Думите му се изплъзнаха сами. Не можеше да повярва, че го е изрекъл на глас. Очите му се разшириха още преди нейните.

Беше стоял почти гол пред нея, когато онази убийца се опита да го погуби. Но това сега беше по-лошо. Чувстваше се парализиран. Устните не му се подчиняваха.

— Много смешно, Кип, но няма да ме метнеш и да се измъкнеш, докато не гледам или нещо такова. Може да си хитър, но и аз не съм вчерашна.

О, слава на Оролам! Тя бе решила, че се шегува! Заля го вълна от облекчение, която го остави с омекнали колене.

— Идвам с теб, и точка — заяви Лив. — Прав си: това, което се опитваш да направиш, е хубаво. Знам, че си струва Карис да бъде спасена, а онова, което е научила, може да обърне цялата война. Ако искаш да успееш, ще имаш нужда от моята помощ, пък и ако не ми позволиш да дойда, ще ме накараш аз да наруша клетвата си да бдя над теб.

Той бе използвал довода „не ме карай да нарушавам клетвата си“ като основа за цялата си аргументация. Не му харесваше особено да го обръщат срещу него, но тъй като умът му още тънеше в мъгла — сърцето му продължаваше да бие учестено, — не можеше да се сети за свястно възражение.

— Освен това — каза Лив по-тихо, — дори ти да не бягаш от нещо, може би един от нас бяга.

— Ъ? — рече Кип. „«Ъ» ли е най-хубавото, което успях да измисля? Браво на мен.“

— Идвам с теб. Да вървим — каза Лив.

Откриха стареца, който бе крещял на тълпата, и получиха от него указания как да намерят армията на крал Гарадул: „Тръгнете на юг и следвайте коловозите. Хиляди вече заминаха. Ако искате да се присъедините към войската, вместо да сте само безполезни придружители, кажете на сержанта, който набира доброволците, че ви праща Герайн.“

Стражите при Портата на Старицата дори не ги погледнаха втори път. Извън града Кип намери един голям камък, стъпи на него и успя да се намести върху седлото, Лив го хвана за ръката и се качи зад него. Едрият впрегатен кон, изглежда, нямаше проблеми с тежестта. Кип се насили да се отпусне, когато Лив уви ръце около кръста му.

И все пак се поколеба, поглеждайки ту на север, ту към Гаристън. „Хайде, Кип, правил си и по-тъпи неща и още си жив.

А бе не съм много сигурен.“

Въпреки това той смушка коня и двамата с Лив поеха на дългото си пътуване.

67.

Започна като смътно туптене. Винаги ставаше така. Известно време Карис се надяваше, че стомахът и реагира на храната, която крал Гарадул на практика тъпчеше в гърлото и. Лунната и кръв не беше идвала вече шест месеца. Както при повечето черногвардейки, цикълът и беше в най-добрия случай нередовен. Самото им обучение го възпрепятстваше. Но когато на Карис и дойдеше, тялото и сякаш си наваксваше за пропуснатата болка.

Проклет да е крал Гарадул! Той беше виновен за това. Принудителната скука побъркваше Карис — да седи във фургона, без да е в състояние да прави почти нищо, и постоянно да я проверяват. Когато я завариха да прави силови упражнения, и пратиха трима притеглящи и двама Огледалци. Шестимата едвам се побираха в тесния фургон. Карис бе хваната от Огледалците и наведена върху коляното на едната притегляща. Буквално.