Черната призма

Доброто и настроение повехна при гледката на Аглая Красос — тя се качваше по стълбите така, сякаш има запек. Двайсет и няколко годишната рутгарка бе, доколкото Лив знаеше, най-малката дъщеря на някаква важна фамилия. Имаше ценната и рядка рутгарска руса коса, но с изключение на това не беше красавица. Имаше сини очи, което си бе истинска загуба при непритеглящи, длъгнесто конско лице и огромен нос. Бяха я сложили в рутгарското посолство, за да придобие някакъв политически опит, преди да се върне в град Рат и да се омъжи за годеника си, когото изобщо не бе виждала, и тя винаги се държеше, сякаш е под достойнството и да общува с такива като Лив. Дори и бе казала, че са и възложили нейния случай като наказание за някаква забежка със сина на аташийския посланик. Обикновено се занимавала с бихроми, полихроми и истински шпиони.

Аглая видя Лив и тръгна право към нея, като пътьом помаха на няколко от клиентите и намигна на един.

— Аливиана — рече тя, като застана пред масата и, — изглеждаш толкова… енергична тази сутрин. — Паузата казваше всичко. Търсещата физиономия, сякаш наистина се мъчеше да намери какво хубаво да каже. При някои жени това можеше да е случайно.

„Значи така искаш да играем? Добре.“

— За мен е голямо удоволствие да те видя, Аглая. Дребнавата злоба така ти отива — каза Лив. Опа!

Очите на Аглая се разшириха за миг, а после тя се засмя престорено.

— Винаги си била прекалено остър за пипане инструмент, нали, Лив? Обичам това у теб. — Тя седна срещу нея. — Или просто си прекалено глупава да осъзнаеш собственото си положение?

„Баща ми ми казваше да не идвам тук. Акули и морски демони, така каза. Трябваше да го послушам. Настройвам срещу себе си жената, която държи в ръцете си моето бъдеще.“

— Аз… — Лив облиза устни, сякаш с малко смазка насилените думи на покорство щяха да излязат по-лесно. — Съжалявам. С какво мога да ви помогна, господарке?

Очите на Аглая грейнаха.

— Я го повтори.

Лив се поколеба, стиснала зъби. Насили се да се отпусне.

— С какво мога да ви помогна, господарке?

— Притегли ни мехур.

Лив притегли заглушаващия мехур, заедно с вентилатор.

— Такова гордо момиче си ти, Лив Данавис. Следващия път, като устройвам прием, дано не забравя да уредя ти да сервираш храната. Или може би да чистиш нощните гърнета.

— О, обожавам да чистя нощни гърнета. Както и да разказвам на всички мои приятелки, които още не са подписали договори, колко добре се отнасят рутгарците със своите притеглящи.

Аглая се засмя. Смехът и бе наистина неприятен.

— Добре изиграно, Лив. Това беше празна заплаха и заслужавах да ме разобличат. Ти си от Ректън, нали?

Лив моментално застана нащрек. Аглая бе подминала обида? Лив очакваше, че след като е разобличила празната и заплаха, рутгарката ще отправи истинска — а тя разполагаше с немалко такива възможности. Фактът, че не го направи, би трябвало да накара Лив да се почувства по-добре. Но не се чувстваше.

— Да — призна тя. Нямаше защо да лъже. Нищо не идваше от Ректън. Освен това Аглая без съмнение отлично знаеше откъде е Лив. Пишеше го в договора и. — Това е едно селце. Незначително.

— Коя е Лина?

„Какво?“

— Една слугиня. Каталина Делаурия. Върши всякаква домакинска работа. — Наркоманка, пропаднала жена и кошмарна майка. Но не беше нужно Аглая да знае това, а Лив не искаше да говори лошо за хората от родното си място.

— Има ли роднини?

— Никакви — излъга Лив. — Засели се в Ректън след войната, като баща ми.

— Значи не е тирейка?

— По произход ли? Не знам. Може да има малко парийска или илитийска кръв. Защо?

— Как изглежда.

„Мършава, с кървясали очи и развалени зъби от пушенето на ганджа.“

— Висока, с къса къдрава коса, махагонова кожа, поразително хубави лешникови очи. — Сега като се замислеше, едно време Лина трябваше да е била истинска красавица.

— Ами Кип? Кой е той?

„Мамка му, спипаха ме!“

— Ъъъ, синът и.

— А, значи все пак има роднини.

— Мислех, че питаш дали има роднини сред хората от Ректън.

— Ясно — каза Аглая. — На колко години е Кип?

— Предполагам, че вече е на петнайсет. — Кип беше мило момче, макар че последния път, когато Лив си бе ходила у дома, ясно личеше, че е хлътнал по нея.

— Как изглежда?

— Защо те интересува всичко това? — попита Лив.

— Отговори на въпроса.

— Не съм го виждала от три години. Сега вероятно е съвсем различен. — Лив разпери ръце, но Аглая бе неумолима. — Ами, пълничък. Малко по-нисък от мен, когато го видях за последно…

— В името на Оролам, момиче, очите му, кожата му, косата му!

— Ами, не знам какво те интересува!

— Вече знаеш — каза Аглая.

— Сини очи, средно тъмна кожа, не толкова черна като на майка му. Къдрава коса.

— Мелез?

— Предполагам. — Макар че Лив нямаше представа какви биха могли да са половинките на Кип. Париец и аташиец? Илитиец и Кървав горянин? Нещо друго? Вероятно и половинките му не бяха чистокръвни, каквито и да бяха. Между другото „мелез“ беше гадно определение и напълно несправедливо. Най-знатните семейства и всички благородници в Седемте сатрапии се женеха помежду си много по-често от простолюдието, а тях никой не ги наричаше мелези.

— Сини очи. Интересно. Във вашето село няма много синеоки, нали?

— Баща ми е синеок. Има и още няколко, от хората, които са се заселили там след войната, но иначе не, ние сме като останалата част от Тирея.

— Той може ли да притегля?

— Разбира се. Баща ми е един от най-прочутите червени…

— Не баща ти, глупачко. Кип.

— Кип ли? Не! Е, поне последния път, като го видях, не можеше. Тогава беше на дванайсет или тринайсет.

Аглая се облегна в стола си.

— След отношението ти днес би трябвало да те оставя да тънеш в догадки, но така е още по-вероятно да оплескаш всичко. Имам задача за теб, Лив Данавис. Оказва се, че наказанието ми да се занимавам с теб всъщност е било скрит дар от Оролам. Прихванахме писмо, което тази жена Лина е пратила на Призмата.

— Моля?

— Тя твърди, че Кип е негово копеле.

Лив се засмя, толкова абсурдно беше това. Но лицето на Аглая показваше, че не се шегува.

— Какво?! — възкликна Лив.

— Тя му пише, че умирала и искала Гавин да се запознае със сина си Кип. Не знам дали това е първият им контакт, или не. Но тя не моли за нищо, нито пък го заплашва. Кип е на подходящата възраст, а Гавин имаше сини очи, преди да стане Призма. Останалото е несигурно, но писмото е написано така, сякаш е истина. Сякаш Гавин я познава. — Аглая се усмихна. — Лив, ще ти дам възможност за по-добър живот и надявам се, не е нужно да споменавам, че мога да го направя много по-лош, ако пожелая. При изпитанието си ти показа способности на надвиолетова и гранична жълта. По очевидни причини спонсорът ти предпочете да не те обучава като бихром.