Черната призма
Шрифт:
Да, Лив отлично го знаеше. От един бихром се очакваше да поддържа определен стил на живот, иначе това се отразяваше зле на спонсора и на страната му. А жълтото се притегляше толкова трудно, че малцина от обучаваните за жълти минаваха последния изпит. Така че спонсорирането на жълт бихром бе голяма инвестиция с малък шанс за възвръщаемост. Спонсорът на Лив се бе престорил, че тя не е бихром, за да си спести пари. Не беше честно, но нямаше кой да се застъпи за тирейците.
— Ето каква е задачата ти, момиче. Нагласила съм нещата така, че твоят клас да е следващият, на който Призмата ще изнесе урок. Сближи се с него…
— Искаш да шпионирам Призмата? — попита Лив. Самата идея за това бе почти… светотатствена.
— Разбира се. Той може да поиска
— Какво? Та той е два пъти по-стар от мен!
— И това би било ужасно… ако ти беше на четирийсет. Но не си. Тук не говорим за някой стар и немощен. Кажи ми честно, вече си си мечтала как ти разкъсва дрехите, нали?
— Не, в никакъв случай! — Всъщност само му се бе възхищавала. Всяко момиче му се възхищаваше. Но за Лив това бе нещо съвсем абстрактно.
— Ох, каква си ми светица. Или пък лъжкиня. Гарантирам ти, че всяка друга топлокръвна жена в Хромария си е мечтала за това. Няма значение. Сега вече ще помислиш по въпроса.
— Искаш да го съблазня?
— Това е най-лесният начин да попаднеш в стаята на един мъж, докато спи. А ако се събуди, докато му ровичкаш из писмата, можеш да се престориш на ревнива и да кажеш, че търсиш писма от друга любовница. Истината е, че не ни интересува как ще се сближиш с него, но да бъдем честни: какво можеш да предложиш ти на Призмата? Остроумни разговори? Прозрения? Едва ли. От друга страна, си хубавичка като за тирейка. Млада си, не много умна, необразована, без власт, не си учена, поетеса или певица. Ако можеш да се сближиш с него по друг начин, страхотно. Аз просто преценявам шансовете.
Това беше най-унизителният начин да ти кажат, че си красива, който Лив бе чувала.
— И през ум да не ти минава. Няма да бъда твоя курва.
— Благочестието ти е трогателно, но аз не искам от теб да курварстваш, нали? Виждала си го. Той е красавец. Така че получаваш малко допълнителни облаги. Можеш да му се наслаждаваш, да караш всички жени да ти завиждат, да получиш всичко, което ти предлагаме…
— Не искам нищо повече от вас.
— Трябваше да мислиш, преди да подпишеш договора си. Но това вече е минало. Лив, ако успееш да си уредиш дори една среща насаме с Гавин Гайл, ще се погрижим да станеш бихром. Сближи се с него и ще те възнаградим още по-богато. Но ако ме заплюеш в лицето, всичко в живота ти ще се превърне в адски камък. Имам пълна власт над договора ти и ще я използвам.
Предложението да направят Лив бихром само ако си уреди една среща с Призмата изглеждаше ужасно щедро, но тя съзря логиката зад него. Призмата можеше да прави каквото си иска, но да спи с монохромна тирейка щеше да изглежда съмнително, безвкусно. Общуване с бедняците. От друга страна, един бихром имаше поне известно положение. Истината бе, че вероятно предложението пак си беше щедро и можеше да събуди подозренията на Гавин, но наградата — да имат шпионка до самия Призма — бе толкова ценна, че рутгарците бяха готови да рискуват. Те се нуждаеха от съгласието на Лив.
— Освен това — добави Аглая, — ако си по-умна, отколкото си мисля, можеш сама да откриеш кой е дал заповедта за изгарянето на Гаристън. Можеш да откриеш кой е виновен за смъртта на майка ти.
31.
Гавин беше преследвал стотици цветни бесове и му се струваше, че у този има нещо нередно.
Лудостта засягаше всеки цветен бяс по различен начин, но сините бесове винаги държаха на реда. Обичаха твърдостта на синия луксин. Повечето рано или късно се опитваха да се преобразят с негова помощ. Всеки от тях вярваше, че може да избегне лудостта, ако е достатъчно внимателен; достатъчно умен и обмисля щателно всяка стъпка. Но защо му е на един син бяс да прекосява най-червената пустиня в Седемте сатрапии?
Рондар Уит бе работил в един от по-малките крайбрежни градове на Рутгар. Женен, с четири деца, бе поддържал добри отношения
със своя лорд покровител, който бе изчакал две седмици, преди да докладва за изчезването му — на никого не му харесваше мисълта, че точно неговият приятел би могъл да полудее.Гавин крачеше през пустинята. Беше се отбил за кратко при един от своите агенти на крайбрежието, за да се преоблече изцяло в червено и да се въоръжи, и пак смяташе, че би трябвало да стигне до беса преди мръкване. Все пак беше изтощен. Пътуването с плъзгуна бе бързо, но сега ръцете, раменете, коремът и краката го боляха. Чувстваше волята си изцедена. Може и да не хващаше светлинна болест, когато притегляше твърде много, но се уморяваше и почваше да трепери.
Щом наближи върха на една дюна, спря, та силуетът му да не се очертае на фона на небето, и притегли дълги лещи. Проследяването на сините обикновено бе лесно, защото колкото и умни да бяха, повечето не понасяха да действат нелогично. Ако разбереш къде отиват, можеш да очакваш, че ще хванат най-прекия маршрут дотам. Гавин нямаше представа накъде отива този бяс, но той следваше крайбрежието. Освен ако целта му не се намираше някъде наблизо, Гавин предполагаше, че гийстът ще продължи по бреговата линия, като същевременно се държи достатъчно далеч от морето, за да избегне фермите и градовете. Разбира се, този бяс бе допуснал грешка — беше се приближил до края на пустинята с цел по-бързо придвижване и достъп до вода и бе забелязан от едно пастирче на дръгливи пустинни крави, каквито отглеждаха номадите. Момчето бе разказало на баща си, а баща му бе разказал на всички, включително и на агента на Гавин.
През следващите няколко дни бесът щеше да се опита да се отдалечи максимално от пастирите.
И така, Гавин гадаеше, като притегляше синьо, за да си помогне да мисли като един от тях. Ако синият бяс не разполагаше с кон — момчето не бе видяло кон, а и конете обикновено мразеха цветните бесове, — един човек, вървящ през пустинята, не можеше да развие кой знае каква скорост. Гавин бе минавал оттук и преди и макар да не познаваше района като петте си пръста, имаше няколко точки, където човек трябваше да избере дали да следва крайбрежния път, или да хване някой търговски маршрут през Напуканите земи. А Напуканите земи на места бяха толкова пресечени и коварни, че не можеше да се различи никакъв път. Гавин не смяташе да избира нито едното, нито другото. Чакаше на едно от местата, където пътищата се срещаха и разклоняваха.
Чакаше търпеливо. Разпаса си ризата, разкопча я и я закопча накриво, през едно копче, след което я затъкна обратно в панталоните. И продължи да чака. Притегли подчервено в огнени кристали, за да изсмуче топлината от тялото си, и гледаше как кристалчетата се оформят, натрошават и изгарят. На всеки десет минути се качваше до върха на дюната, за да подаде глава над билото и да огледа пустинята.
Най-сетне, когато слънцето се спускаше, зърна издайническия проблясък. Моментално забрави за болежките си — отново бе кръжащият ястреб, който дебне лалугера да се отдалечи поне мъничко от дупката си. Почувства същия прилив на черна ярост, както всеки път. Трябваше да го убие, да го убие на мига, да не слуша лъжите му, оправданията му, високомерната му лудост.
Не, този път трябваше да го изслуша. Преди да го убие.
Кожата на този гийст бе покрита със слой син луксин. Не беше просто броня, а черупка. Хроматургията променяше всички, но сините бесове се съблазняваха от съвършенствата на магията. Опитваха се да подменят плътта си с луксин. Този бе стигнал по-далеч от повечето. Значи бе талантлив, да не говорим за педантичен и вероятно гениален. Все още носеше сини панталони и риза, макар да бяха мръсни и — нетипично за характера на сините — прокъсани. Значи смяташе, че вече почти няма нужда от дрехи, но или опасността от излагане на слънце в пустинята, или възможността да се нуждае от още малко синьо, от което да притегля, го бяха убедили да ги запази още известно време. Истинското чудо обаче бе лицето му — или истинският ужас, в зависимост от гледната точка.