Черната призма

— Те ни връхлетяха, преди да разберем какво става — рече Корван. — Бях посъветвал селото да прати едно-две момчета за набора на войската, но дори аз не очаквах такова отмъщение. Крал Гарадул дойде не за да ни даде урок, а за да даде урок на останалата част от Тирея. Досега само веднъж съм попадал на човек като него.

Карис предположи, че говори за генерал Делмарта, Касапина от Ру, и след малко попита:

— Видя ли пирамидата?

Корван Данавис застина. После устата му трепна и зъбите се оголиха в свирепа гримаса. Но това продължи само един кратък миг. Когато се обърна към Карис, той отново бе спокоен, овладян. В очите му нямаше и помен от пресен червен луксин, което говореше за изумителен самоконтрол за маг на неговата възраст.

— Събрах колкото можах от селяните и се оттеглихме в църквата. — Дали се бе надявал, че мъжете на крал Гарадул ще проявят уважение към святото място? — Това е най-трудно запалимата сграда в селото — поясни Корван в отговор на незададения и въпрос. — Сражавахме се и загубихме. Семействата Делария и Суорин не успяха да отворят вратата към подземието, а аз бях прекалено зает да се бия. Може би изобщо не трябваше да го правя. Мисля, че хроматургията само привлече още войници. Надвиха ни. Аз се оттеглих долу.

— Сам ли?

Той изглеждаше изненадан от въпроса. След миг каза:

— Всички други бяха мъртви.

Освен младото семейство на няма и десет крачки от стълбите. Дали Корван наистина се беше сражавал, или пък веднага се бе оттеглил долу и бе заключил вратата след себе си, обричайки селяните на огнена смърт? Войниците бяха отнесли своите мъртви, а огънят бе заличил повечето следи от битката в църквата, така че Карис не можеше да знае със сигурност.

— Сега е моментът да ми обясниш как си използвал най-горливия луксин, за да се спасиш от пожар — каза тя.

— Знаеш ли защо раздухваш пламъка, когато палиш лагерен огън? — попита Корван. Не изчака Карис да му отговори. — Защото огънят трябва да диша. Аз съм монохром, лейди Белодъб. Ние сме принудени да сме по-изобретателни от почти полихроми като теб.

— Просто ми кажи какво си направил — рече Карис. Откъде знаеше, че е почти полихром? Тя още се опитваше да реши дали е възможно това наистина да е генерал Данавис. В тази затънтена дупка? И от семейство на Кървави горяни? Очите и луничките говореха за горянско наследство, но тази кожа? Разбира се, той бе израснал в благороднически род, и то такъв, който отглеждаше синовете си за воини. Идеалната комбинация за боен маг беше черна кожа и сини очи. Дори карамелената кожа бе много по-добра от бледия тен на Кървавите горяни, защото даваше на воина допълнителна частица от секундата, преди противникът му да разбере какъв цвят притегля. Така че беше възможно. Благородните фамилии без съмнение избираха брачните партньори на дъщерите и синовете си и по по-маловажни причини. Страхът, че децата ти няма да приличат на местни жители в собствената си страна, можеше да отиде доста назад в списъка от родителски тревоги, когато на карта е заложено самото оцеляване.

— Когато слязох долу — продължи Корван, — знаех, че ще ме последват, затова покрих всяка повърхност в стаята с червен луксин. Запечатах я напълно, а себе си също покрих с луксин. Когато войниците влязоха, затворих вратата зад тях и подпалих всичко. Огънят изразходва всичкия въздух, а после угасна. Войниците бяха мъртви.

Аха, ето защо червеният луксин бе образувал кора, вместо да изгори напълно. Липса на въздух.

— Ами тръбите? — Карис беше счупила някакви тръби при падането си.

— Те водеха навън. За да мога да дишам.

— А защо не излезе, след като уби войниците?

Той се втренчи в нея.

— Защото ако не бях изчакал, докато и последното въгленче угасне, щеше да е все едно каня цялата стая да се взриви. Както може би си забелязала — нали донесе горящи въглени и тя направи точно това.

Аха.

— Защо крал Гарадул събира армия? — попита Карис. — Защо сега?

— За да се докаже, предполагам. Нов крал е, иска всички да разберат, че е корав. Нужно ли е причините да са по-сложни? Раск Гарадул винаги е бил откачено копеленце.

— Ако ти наистина си Корван Данавис, току-що ме излъга — рече Карис. Един генерал с репутацията на Корван досега би обмислил възможните стратегии, които Раск може да развива. А един генерал с успехите на Корван вече би открил поне десетина.

Корван млъкна и на Карис дори и се стори, че изглежда доволен.

— Значи малката Карис Белодъб е пораснала — каза той. — Влязла е в Черната гвардия и сега е шпионка на Хромария.

— За какво говориш? — попита Карис. Имаше чувството, че са я ударили в корема.

— Единственият въпрос е: кой иска да те убие, Карис? Не само че се набиваш на очи в Тирея повече и от мен, с фината си коса и светлата си кожа, но точно ти, от всички? Пратили са теб? Тук?

— А защо да не съм тук? Дойдох да изследвам червените в южната пустиня…

— Моля те, Карис. Не обиждай интелигентността и на двама ни. Най-малкото, аз съм враг на твоя враг. Ти си дошла за информация. Ще ти я дам, но не и ако ме лъжеш. Ако тръгнеш неподготвена срещу тези хора, ще умреш.

Карис осъзна, че той можеше да я убие в църквата. Или да я остави на огъня. Корван се радваше на висока репутация, дори сред враговете си, и тя трябваше да разбере какво знае. Вдигна ръце в знак, че се предава. Трепна от болката. Ох, тази лява ръка я побъркваше.

— Защо не мога да съм тук? — попита след малко.

— Имаш ли някаква представа какво се случи с всички мъже и жени, които се биха на страната на Дазен?

— Прибрали са се по домовете си.

— За загубилите винаги е трудно да се приберат по домовете си. Армиите на Дазен бяха разнородна шайка. Имаше доста лоши хора и някои добри, с които са постъпили несправедливо.

— Като теб — вметна язвително Карис.

— Не става въпрос за мен. Това, което искам да кажа, е, че много от нас не можеха да се приберат у дома. Някои отидоха в Зелени пристан; аборнейците приеха няколко малки общности, а илитийците твърдяха, че са готови да вземат всекиго, но единственото, което някой получи от тях, бе срязано ухо.

Карис потрепери. По този начин илитийците бележеха робите. Нажежаваха ножиците до червено и срязваха лявото ухо на роба почти наполовина. Обгорената плът пречеше на зарастването, така че много лесно можеше да се познае кой е роб.

— Някои от нас извадиха повече късмет — продължи Корван. — Армиите ни бяха вилнели из тази страна няколко месеца и хората нямаха причина да обичат нито едните, нито другите. Бяхме опустошили цели села. В оцелелите бяха останали само малки деца, старци и по няколко жени. На повечето места ругаеха войниците, а където бившите войници се опитваха да се задържат насила, бащата на Раск, сатрап Персес Гарадул, ги изтребваше. Но някои от местните осъзнаха, че ако искат селата им да се възстановят, имат нужда от мъже. Алкалдесата на Ректън беше сред тях. Тя избра двеста войници и ни позволи да останем, и направи добър избор. Няколко близки села направиха същото. Други мъже, разбира се, станаха разбойници и дори Персес Гарадул не успя да ги излови всичките.

— А ти защо остана? — попита Карис. — Като генерал си носил по-голяма вина за случилото се с тази страна от повечето бойци.

— Жена ми беше тирейка. Оженихме се няколко години преди войната. Тя беше в Гаристън, когато… когато градът изгоря. Един от слугите и оцелял и спасил дъщеря ни, и ми я донесе. Така че бях с момиченце на една годинка и алкалдесата ме съжали. Искам да ти кажа, че хората тук помнят войната малко по-иначе, отколкото хората на Гавин.

Това не бе чак толкова изненадващо, като се имаше предвид, че всичко е било на техен гръб.