Черната призма

Кип не видя погледите, които си размениха двамата, но след миг чу войника да казва бързо:

— Слушам, сър.

Оръдейния остров се намираше по средата на пролива между Малки и Големи Яспис. Заливът на Малки Яспис бе спокоен, защитен от дига, но Кип и Железни се насочиха в обратната посока, за да заобиколят три четвърти от Големи Яспис и да стигнат до неговия залив.

— Не отиваме ли в Хромария? — попита Кип. Виждаше върховете на разноцветните кули, подаващи се над каменистата грамада на Оръдейния остров. — Защо да не пристанем в техния залив? По-близо е.

— Защото няма да отидем направо там — отвърна Железни, даде знак на Кип да се качи и му подаде едно весло.

Мъжете ги избутаха във водата и Железни загреба усърдно. Кип се постара да спазва темпото му, но почти веднага започнаха да завиват към неговата страна. Железни не каза нищо; просто се обърна и направи няколко мощни загребвания от страната на Кип, докато изравнят курса, а после продължи да гребе от своята. Насочваше ги под ъгъл спрямо вълните, за да се движат по-бързо. Сърцето на Кип бе заседнало в гърлото му. Високите три-четири стъпки вълни нараснаха до пет-шест стъпки.

Тогава Железни вдигна малкото платно до една трета от височината му и нареди:

— Дръж курса.

Докато той работеше с въжетата, Кип се чувстваше като пиле без глава: мяташе се тромаво от едната страна на лодката към другата и гребеше бавно напред. Лодката се надигаше рязко, за да се изкачи по всяка вълна, а после се плъзгаше надолу от другата и страна.

— Залегни! — извика Железни и Кип се просна на дъното точно когато вятърът смени посоката и гикът профуча над главата му. Изпъна въжетата толкова силно, че на Кип му се стори, че може да се откъсне или да се счупи.

„Оролам, това можеше да е главата ми!“

Лодката се наклони силно, макар че платното бе вдигнато само на една трета, и полетя напред. Кип тъкмо бе успял да се надигне на колене и внезапното движение го накара да се катурне назад и да цопне в мръсната студена вода на дъното.

— Руля! Хвани руля! — заповяда Железни.

Кип сграбчи руля и го задържа прав за един дълъг миг, макар че лодката се намираше под голям ъгъл спрямо вятъра и вълните я връхлитаха кажи-речи странично. Премигна, за да прочисти очите си от морската вода. „Ако натисна руля на тази страна, той се завърта на онази ос там и лодката завива… Аха, схванах.“

Част от следващата вълна преля през планшира и Кип натисна силно руля към бакборда. Мощен порив на вятъра накара лодката да се потопи още по-ниско във водата, а после, щом се изтръгнаха от убийствената хватка на вълната, изскочиха нагоре.

Кип се развика радостно, когато се устремиха напред, носейки се по вълните, вместо да са зависими от тяхната милост. Железни обаче не споделяше радостта му, а току хвърляше погледи към небето. Вдигна платното още малко и лодката набра още по-голяма скорост.

Когато стигнаха западния край на Големи Яспис, вече можеха да поемат по вятъра. Чувството беше все едно летят.

Железни продължаваше да поглежда на юг, но тъмните облаци там май по-скоро се разсейваха, отколкото да се сгъстяват, и когато завиха откъм подветрената страна на Големи Яспис, Кип позна по поведението на спътника си, че са извън опасност.

— Давай право напред — каза Железни и вдигна платното докрай. — Само внимавай да не се блъснем.

Така че Кип се зае да насочва лодката покрай галери и галеаси, корвети, въоръжени с едно-единствено оръдие на въртяща се ос, и галеони с по петнайсет оръдия от всяка страна. Те стояха сравнително далеч от брега, за да не пречат на постоянния поток от кораби, влизащи или излизащи от залива, а екипажите им слизаха на сушата с лодки.

— Винаги ли е така? — попита Кип.

— Винаги — отвърна Железни. — Заливът е прекалено малък, така че за да може търговията да върви гладко, има сложна система, която определя кой влиза пръв. И върши работа… — Той хвърли поглед към един капитан, който ругаеше гръмко пристанищния чиновник, стоящ на палубата му със сметало в ръце. Чиновникът изобщо не изглеждаше впечатлен. — Поне в повечето случаи.

Кип трябваше да лавира рязко от време на време, за да избегне други лодки в съответствие с някакъв корабен етикет, който не разбираше, затова успя да хвърли само няколко бегли погледа към града, покриващ Големи Яспис. И доколкото можеше да види, наистина го покриваше. Целият остров бе опасан със стена току над бреговата линия — беше дълга цели левги, — но дори тя не можеше да скрие града, издигащ се върху два хълма. Ако се изключеха няколко петна зеленина — градини? паркове? дворове на имения? — навсякъде имаше сгради. Високи куполи с форма на луковица във всевъзможни цветове, навсякъде. И хора, повече хора, отколкото Кип бе виждал.

— Кип. Кип! Наляво! После ще зяпаш.

Кип откъсна очи от острова и зави наляво, за да избегне на косъм врязването в един галеас. Подминаха го под злобния поглед на помощник-капитана. Мъжът изглеждаше така, сякаш се кани да плюе по тях, но видя униформите им и вместо това плю на собствената си палуба.

Продължиха в открити води, докато не започнаха да завиват зад източния край на острова.

— Натам — каза Железни и посочи малък кей с няколко рибарски лодки.

Пристанаха, слязоха и тръгнаха нагоре към стената. Кип се опитваше да не зяпа, макар че стената сама по себе си беше най-голямото нещо, построено от човешки ръце, което бе виждал.

Стражите пред портата изглеждаха объркани, но козируваха. Чуха се гласове:

— Капитане?… Командире!

Отвориха една малка вратичка в крилото на голямата порта и Железни мина през нея, като им кимна за поздрав. Кип го последва.

Градът зад стената бе прекалено главозамайващ, за да може Кип да възприеме дори частица от него. Но първото, което го връхлетя, беше миризмата.

Железни сигурно забеляза гримасата му, защото каза:

— Мислиш, че това е зле? Трябва да видиш някой град без канализация.

— Не — каза Кип, взирайки се в стотиците хора по улиците, три– и четириетажните сгради навсякъде, калдъръмените улици с протрити в тях коловози, дълбоки цяла педя. — Просто е толкова… много. — И така си беше. Носеха се миризми на печено свинско и подправки, които Кип не познаваше, на прясна риба, на развалена риба, лекият дъх на човешки изпражнения и по-силният на конски и говежди изпражнения, а над всичко останало — вонята на немити мъже и жени.

Хората се разделяха инстинктивно пред Железни и Кип го следваше по петите, като се опитваше да не се блъсне в никого, докато хвърля погледи към всички. Имаше мъже с готри като Железни, само че облечени в карирани роби в ярки цветове. Имаше аташийци с впечатляващи бради: с мъниста, плитки, малко нормална брада, а после пак мъниста и плитки. Имаше илитийки с дрехи от няколко слоя и обувки почти като кокили, които ги правеха цяла педя по-високи. И навсякъде цареше феерия от цветове. Всеки цвят на дъгата, комбиниран по всевъзможни начини. Железни погледна развеселено Кип.

— Онези войници на портата — каза Кип, за да отвлече вниманието на Железни от селяндурското си поведение. — Те не бяха от твоите.

— Да — каза Железни. — Не бяха.

— Но те познаха, а ти не ги позна, и бяха наистина развълнувани, че са те видели.

Железни го изгледа пак, този път намръщено.

— Я повтори, на колко си години?

— На петнай…

— Ясно — каза Железни, като че ли това обясняваше всичко. Подсмихна се, докато Кип избърза да закрачи редом с него. — Е, ти си геният. Кажи да те чуем.