Добри поличби

Азирафел се пошашавяше все повече и повече.

— На някого от тук събралата се компания да му се намира такова нещо като джобна носна кърпичка? Не? — По викторианско време да не си носиш носна кърпичка, беше нещо нечувано, а фокусът, състоящ в това да извадиш по вълшебен начин от кърпичката гълъб, който вече нервно кълвеше китката на Азирафел, не можеше да стане без такава. Ангелът се опита да привлече вниманието на Кроули, не успя и в отчаянието си посочи един от охраната. Онзи се размърда неловко.

— Ти, прекрасни ми юначаго. Ела тук. Според мен, ако си бръкнеш в джоба на гърдите, може и да намериш фина копринена кърпичка.

— Съвсем не, сър. Боясеченесър — отвърна човекът от охраната, забил поглед право пред себе си. Азирафел му намигна отчаяно.

— Не! Давай, момчето ми, погледни, моля те. Охранителят бръкна във вътрешния си джоб, комай се изненада и измъкна оттам носна кърпа от синя като пачи яйца коприна, поръбена с дантелка. Азирафел почти веднага се усети, че беше сбъркал с дантелката, тъй като тя закачи прибрания в кобура пистолет; патлакът профуча през стаята и тупна тежко в една купа с желе.

Децата заръкопляскаха на пресекулки.

— Хей, не беше зле! — заяви момиченцето с плитката. Маг вече бе притичал през стаята и награбил пистолета.

— Горе ръцете, смръдльовци! — изкомандва радостно той.

Охранителите се намериха в затруднение.

Някои бръкнаха за собствените си пистолети; други запристъпваха предпазливо към или по-далечко от момчето. Другите деца взеха да хленчат, че и те искали пистолети, а няколко по-открехнати дечурлига започнаха да дърпат пистолетите на охранителите, които най-неразумно си ги бяха извадили.

После някой замери Маг с желе.

Момчето писна и натисна спусъка. Пистолетът беше „Магнум“, калибър 32, вариант ЦРУ, сив, гаден, тежък, способен да гръмне човек от трийсет крачки разстояние и подир човека да остане само червена мъгла, противна гадория и известно количество канцеларска работа.

Азирафел примигна.

Тънка струйка вода бликна от дулото и намокри Кроули, който гледаше през прозореца и се опитваше да види дали в градината не се навърта огромно черно куче.

Азирафел като че се засрами.

После една сметанова торта го шляпна по лицето.

Беше почти три часът и пет минути.

С един жест Азирафел превърна и останалите патлаци във водни пистолетчета и си излезе.

Кроули го намери отвън, на тротоара — ангелът се опитваше да измъкне един доста изтормозен гълъб от ръкава на редингота си.

— Късно е — рече Азирафел.

— Виждам — отвърна Кроули. — Много навътре в ръкава си го наврял. — Той се пресегна, измъкна пукясалата птица от ръкава на Азирафел и отново й вдъхна живот. Гълъбът изгука благодарно и предпазливо отлетя.

— Не птицата — рече ангелът. — Кучето. То закъснява. Кроули поклати замислено глава.

— Ще видим.

Той отвори вратата на колата и включи радиото.

— Колко ми върви, върви, върви, върви, о, колко ми върви в ЗДРАВЕЙ, КРОУЛИ — пропя Кайли Миноуг.

— Здравейте. Хммм… кой се обажда?

— ДАГОН, ГОСПОДАР НА АРХИВИТЕ, ВЛАДЕТЕЛ НА ЛУДОСТТА, ПОДХЕРЦОГ НА СЕДМОТО МЪЧЕНИЕ. С КАКВО МОГА ДА ТИ БЪДА ПОЛЕЗЕН?

— Адската хрътка. Просто… ъ-ъ… такова, проверявам дали е потеглила нормално.

— ПУСНАТА Е ПРЕДИ ДЕСЕТ МИНУТИ. ЗАЩО? ПРИСТИГНА ЛИ ВЕЧЕ? НЕЩО НЕ Е НАРЕД ЛИ?

— О, не. Всичко е наред. Всичко нормално. О-па, виждам я. Хубаво куче. Точно куче. Всичко е страхотно. Хора, вие там, долу, се справяте страхотно. Е, много се радвам, че си поговорихме, Дагон. Хайде дочуване, а?

Той изключи радиото.

Двамата се спогледаха. Вътре в къщата се разнесе силен гръм и един прозорец се пръсна.

— Леле-мале — смънка Азирафел и пропусна да изругае с ошлайфаната лекота на човек, прекарал шест хиляди години, без да ругае, и нямащ намерение тепърва да започва. — Трябва да съм пропуснал някой пистолет.

— Куче няма — рече Кроули.

— Няма куче — съгласи се Азирафел. Демонът въздъхна.

— Качвай се в колата — рече той. — Трябва да го обсъдим. О, и, Азирафел…

— Да?

— Избърши се от тая скапана торта, преди да влезеш.

* * *

Беше жарък, притихнал августовски ден далеч от центъра на Лондон. Край шосето за Тадфийлд прахът тегнеше по бурените. Пчели жужаха в плетищата. Въздухът лъхаше на престояло и претоплено.

Разнесе се звук — сякаш хиляда метални гласа, крещящи „Ура!“, рязко секнаха.

И на пътя се появи черно куче.

Куче трябваше да е. Имаше кучешка форма.

Има кучета, които, като ги срещнеш, ти напомнят, че въпреки хилядите години еволюция, дело на човека, само две похапвания делят кучето от вълка. Тези кучета напредват устремено и целенасочено — самата въплътена пустош, с жълти зъби, с вонящ дъх, — докато в далечината собствениците им нареждат; „Той всъщност си е едно дърто псе и нищо повече, ако ви досажда, само го сритайте“, а в зеленото на очите им пламенеят и трепкат червените огньове на плейстоцена…

Това куче тук би накарало дори и подобно псе да се шмугне нехайно под дивана и да се престори на изключително заето с гумения си кокал.

Вече беше започнало да ръмжи и ръмженето му бе ниското, тътнещо ръмжене на навита на пружина заплаха — онова ръмжене, което започва в дъното на гърлото и свършва в нечие чуждо гърло.

От челюстите му капеха лиги и цвъртяха върху асфалта.

То пристъпи няколко крачки напред и подуши начумерения въздух.

Ушите му трепнаха.

Нейде далече се чуваха гласове. Глас. Момчешки глас — ала на този глас то бе създадено да се подчинява, не можеше инак, освен да се подчинява. Кажеше ли този глас „Следвай!“, щеше да следва; кажеше ли „Убий!“, щеше да убива. Гласът на неговия господар.

То прескочи плета и се затича през полето отвъд. Един бик, както си пасеше, го погледна за миг, претегли шансовете си и припряно затопурка към отсрещния плет.

Гласовете идеха от една рехава горичка. Черната хрътка се промъкна по-наблизо. От челюстите й капеха лиги.

Един от другите гласове рече:

— Никога няма да го направи. Все разправя, че щял да го направи, и никога не го прави. Има да си чакаш татко ти да ти подари животно! Животно, дето да е поне инт’ресно. Сигур ще да е от онези буболечки, „пръчиците“. Това според татко ти е „инт’ресно“.