Добри поличби

Обявите излязоха следващата седмица.

Начинанието пожъна съкрушителен успех, защото съвсем в началото на новата си кариера като Самата себе си Мери Ходжис научи, че обучението по мениджмънт не означава задължително да настаниш хората пред някакви калпави диапроектори. В днешно време фирмите очакваха доста повече.

И тя им го осигуряваше.

* * *

Кроули се свлече надолу, опрял гръб в една статуя. Азирафел вече се беше катурнал назад в един рододендронов храст. Тъмно петно се разливаше по дрехата на ангела.

Това бе нелепо. Последното нещо, което му трябваше на Кроули в момента, беше да го убиват. Щеше да му се наложи да дава цял куп обяснения. Новите тела не ги раздаваха току така; не мирясваха, докато не разберат какво си направил със старото. Все едно да се опитваш да изврънкаш химикалка от някой крайно злонравен канцеларски отдел.

Той огледа невярващо ръката си.

За демоните е необходимост да могат да виждат в тъмното. И той виждаше, че ръката му е жълта. Кървеше в жълто.

Близна плахо пръст.

После пропълзя към Азирафел и огледа ризата на ангела. Ако петното върху нея беше кръв, то нещо в биологията се беше объркало яката.

— Ох, как ме прободе — изпъшка падналият ангел. — Право под ребрата ме уцели.

— Да, но ти обикновено в синьо ли кървиш? — попита го Кроули.

Очите на Азирафел се отвориха. Десницата му опипа гърдите. Той се надигна. И си проведе същия груб съдебномедицински преглед като Кроули.

— Боя? — възкликна той. Кроули кимна.

— Тия на какво си играят? — зачуди се Азирафел.

— Не знам — отвърна Кроули, — но според мен играта им се нарича „тъпи педеруги“ — тонът му предполагаше, че тая игричка и той я може. По-добре при това.

Беше игра. Страхотно забавление падаше. Найджъл Томпкинс, заместник-директор (отдел „Покупки“), се промъкваше през шубраците, а в ума му трескаво се нижеше подборка от най-паметните сцени от по-свестните филми на Клинт Истууд. Като се сетеше само колко беше убеден, че курсът по мениджмънт щял да бъде голяма скука…

Лекция имаше, но тя беше за пушките, които стрелят с боя, и за всички онези работи, които никога не бива да правиш с тях. Томпкинс гледаше своите свежи, млади съперници от курса — всички до един си мислеха как ще ги направят всичките онези работи при най-малкия шанс след това да минат метър. Щом ти казват, че бизнесът е джунгла, и после ти тикват пушка в ръката, за Томпкинс беше повече от ясно, че не очакват от тебе просто да се целиш в ризата; ставаше дума за това да окачиш главата на шефа над камината.

Както и да е, вървеше слух, че някой си там, в „Обединените консолидирани“, страшно увеличил перспективите си за повишение чрез анонимно прилагане на високоскоростно пълнене с боя на ухото на непосредствения си началник. Това накарало последния да се оплаква от слабо пищене в ушите по време на важните събрания и най-накрая го сменили по здравословни причини.

И ето ги колегите му от курса — банда сперматозоиди, да сменим метафората, устремени напред със съзнанието, че може да съществува само и единствено един Председател на „Индъстриъл холдингс Пи Ел Си“ и че до този пост най-вероятно ще се докопа най-големият никаквец.

Разбира се, някакво момиче от „Личен състав“, стиснало папка в ръце, им беше обяснило, че тия курсове били само за създаване на ръководен потенциал, групово сътрудничество, инициатива и тъй нататък. Курсистите се опитваха да не се поглеждат един друг в очите.

Засега всичко вървеше съвсем добре. Гребането с кану в разпенени води се бе погрижило за Джонстън (пукнато тъпанче), а планинското катерене в Уелс беше очистило Уитакър (разтягане на чатала).

Томпкинс пъхна ново топче с боя в пистолета и си замърмори под носа бизнесмантри: „Прави го на Другите, преди да Са ти Го Направили. Убий или Умри. Или Сери, или Се Измитай от Кухнята. Оцелява Най-Силният. Ще Видиш Ти.“

Той пропълзя малко по-близо до фигурите край статуите. Не изглеждаше да са го забелязали.

Когато наличното прикритие свърши, той си пое дълбоко дъх и скочи на крака.

— Хайде, вагинални душове такива, на ви… о-нееееееее… Там, където преди малко се намираше едната от фигурите, сега имаше нещо ужасно. Той припадна. Кроули си възстанови любимата форма.

— Мразя да ми се налага да го правя — измърмори той. — Все се притеснявам, че после ще забравя как да се преобразувам обратно. Може и да си повредя хубавия костюм.

— Според мен с тия личинки малко попрехвърли мярата — изкоментира Азирафел, но без особена злоба. Ангелите бяха длъжни да поддържат определен морален стандарт и затова за разлика от Кроули той предпочиташе да купува дрехите си, а не да си пожелава да възникнат от суровата небесна твърд. А ризата си беше доста скъпичка.

— Искам да кажа, погледни само — оплака се той. — Никога няма да успея да излича петното.

— Изчисти го с чудо — предложи Кроули, докато оглеждаше шубрака за други курсисти по мениджмънт.

— Да, обаче нали винаги ще знам, че там е имало петно. Знаеш как е. Искам да кажа, дълбоко в себе си ще знам — поясни ангелът. Подбра пистолета и започна да го върти в ръце. — Никога не съм виждал такъв.

Нещо изсвистя и статуята до тях загуби едното си ухо.

— Да се махаме оттук — подкани го Кроули. — Този не е бил сам.

— Много особен пистолет, да знаеш. Много странен.

— Мислех си, че вашите не одобряват пистолетите — рече Кроули. Той пое пистолета от пухкавата ръчица на ангела и огледа късото дуло.

— Съвременното мислене ги толерира — поясни Азирафел. — Те придават тежест на моралните аргументи. В нужните ръце, разбира се.

— Ами? — Кроули плъзна ръка по метала. — Значи всичко е наред. Хайде.

Той пусна пистолета върху простряното тяло на Томпкинс и закрачи през влажната ливада.

Входната врата на Имението не беше заключена. Двамцата влязоха вътре, без никой да им обърне внимание. Някакви закръглени младежи в армейски униформи, оплескани с боя, пиеха какао от чаени чаши в някогашната трапезария на сестрите. Един-двама им помахаха бодро.