Добри поличби

— Това ми е работата — възрази Азирафел. — Ангелите не могат да не бъдат свръхчувствителни.

— Предполагам, че на местните просто им харесва да живеят тук и ти долавяш тъкмо това.

— Никога не съм долавял подобно нещо в Лондон — заяви Азирафел.

— Тъкмо де! Това доказва, че съм прав — рече Кроули.

— А мястото е точно това. Спомням си каменните лъвове на портата.

Фаровете на бентлито осветиха туфите разрасли се рододендрони, които растяха край пътя. Гумите заскърцаха по чакъла.

— Не е ли малко раничко за сутрешно посещение на монахините — усъмни се Азирафел.

— Глупости. Монахините си щъкат насам-натам по всяко време — възрази му Кроули. — Вероятно сега се пада вечерня, освен ако това последното не е някакъв цяр за отслабване.

— Евтина, много евтина шегичка — тросна се ангелът.

— Всъщност няма нужда от подобни неща.

— Недей да минаваш в защита. Казах ти, тия тук са от нашите. Черни монахини. Нали разбираш, имахме нужда от болница близо до въздушната база.

— Нещо загубих нишката.

— Нали не смяташ, че жените на американските дипломати обикновено раждат в малки църковни болници нейде на майната си? Трябваше да изглежда така, сякаш всичко е станало естествено. В Долен Тадфийлд има въздушна база. Жената пристигна там за откриването, работата утече, болницата в базата — неготова… И нашият човек там рече: „Има едно място съвсем наблизо“ — и хоп, готово. Доста сносно организирано.

— С изключение на една-две маловажни подробности — додаде самодоволно Азирафел.

— Ама почти се получи — тросна му се Кроули. Трябваше да подкрепя старата фирма, нямаше как.

— Виждаш ли, злото винаги съдържа и семето на собственото си унищожение — заяви ангелът. — Това е изцяло отрицателно и затова съдържа своя провал дори и в миговете на привиден триумф. Без значение колко грандиозен, колко добре съставен, колко очевидно непогрешим е един зъл план, изначално присъщата му греховност по дефиниция ще се стовари върху неговите подбудители. Без значение колко успешен може да изглежда той през цялото време, най-накрая ще се провали сам. Ще се разбие в скалите на порока, ще потъне с главата надолу и ще изчезне без следа в морето на забравата.

Кроули се замисли над това.

— Тцъ — заключи най-накрая той. — Да ти кажа, дължеше се просто на средностатистическа некадърност. Хей…

Той подсвирна тихичко.

Покритият с чакъл двор пред имението беше претъпкан с коли, при това не бяха коли на монахини. По класа удряха в земята бентлито като стой, та гледай. Много от тях имаха в имената си „Джи Ти“ или „Турбо“ и антени за телефони на покривите. Почти никоя нямаше навършена и годинка.

Кроули го засърбяха ръцете. Азирафел лекуваше велосипеди и счупени кости; той пък копнееше да свие някое радио, да спихне някоя и друга гума — такива работи. Потисна сърбежа.

— Гледай, гледай — рече той. — По мое време монахините се блъскаха по четири накуп в „Морис травълър“.

— Така не може — рече Азирафел.

— Може би метохът е станал частен? — предположи Кроули.

— Или пък си объркал мястото.

— Мястото е точно това. Казвам ти. Хайде. Излязоха от колата. Трийсет секунди по-късно някой ги застреля и двамата. С невероятна точност.

* * *

Ако имаше едно нещо, в което Мери Ходжис, бивша Бъбрива, да си я бива, то беше в опитите да се подчинява на заповеди. Тя обичаше заповедите. Правеха света по-прост и ясен.

Онова, в което не я биваше обаче, бяха промените. Бърборанският орден наистина й харесваше. За първи път беше намерила приятели. За първи път си имаше собствена стая. Разбира се, знаеше, че орденът е замесен в неща, които, погледнати от специфична гледна точка, биха могли да бъдат смятани за лоши, но за трийсет години Мери Ходжис бе навъртяла сума ти житейски опит и нямаше илюзии относно това какво се налага да прави по-голямата част от човечеството, за да избута някак до другата седмица. Освен това храната беше добра и човек се срещаше с интересни хора.

Орденът — каквото беше останало от него — след пожара се беше преместил оттук. В края на краищата бе изпълнил единствената цел на съществуването си. Всички поеха по свой път.

Тя не си тръгна. Имението доста й харесваше, а и както казваше тя, все някой трябваше да остане, да се погрижи дали ще го ремонтират както трябва. Защото в днешно време на майстори да нямаш вяра — освен ако през цялото време не им висиш на главите, образно казано. Това означаваше да наруши обета си, но майката игуменка каза, че всичко било наред, нямало за какво да се притеснява, нарушаването на обета за черните калугерки си било в реда на нещата и след сто години, или по-скоро след единайсет години, така или иначе щяло да е все едно, та щом й доставя удоволсвие, ето й документите и адреса, на който да препраща пощата, освен ако не идва в дълги кафяви пликове с прозорчета отпред.

После с нея се случи нещо много странно. Останала сама в порутената сграда, докато работеше в една от малкото неповредени стаи и се караше с мъже с фасове, затъкнати зад ушите, омазани с вар панталони и джобни калкулатори от ония, дето ти излизат с различен отговор, ако пресмятаните суми са в използвани банкноти, тя откри нещо, което никога не бе подозирала, че съществува.

Под пластовете глупост и страст да угажда тя бе открила самата Мери Ходжис.

Тълкуването на оценките на строителите и изчисляването на данък върху луксозните стоки й се удаваше съвсем лесно. В библиотеката намери някои книги и разбра, че финансите са й интересни и не са сложни. Престана да чете ония женски списания, в които пишат за романтика и плетки, и започна да чете женските списания, в които пишат за оргазми. Но освен дето си отбеляза наум да получи такъв при сгоден случай, тя заряза въпросните списания, защото й се виждаха чисто и просто романтика и плетки в нова форма. Така че започна да чете ония списания, в които се говореше за сливания.

След много мислене си купи малък домашен компютър от един млад дилър в Нортън — на него му стана много весело и се държа снизходително. След изпълнен с усилен труд уикенд тя върна компютъра. Не, както си беше помислил продавачът, щом я видя отново да влиза в магазина, за да му монтират щепсел, а защото нямал копроцесор 387. Това той го разбираше — в края на краищата беше дилър и поназнайваше доста дълги думички, — но после от негова гледна точка разговорът пропадна в дупка. Мери Ходжис наизвади още списания. Повечето имаха някъде в заглавието си термина „РС“. В много от тях имаше статии и рецензии, които тя грижливо бе оградила с писалка.

Тя прочете за Новите жени. Никога не беше осъзнавала, че е Стара жена, но след като се позамисли, реши, че тези и тям подобните етикети са от един дол дренки с романтиката, плетките и оргазмите и че онова, което е наистина важно, е да бъдеш такъв, какъвто си, и то колкото можеш по-яко. Винаги бе имала склонност да се облича в бяло и черно. Оставаше й само да подкъси полите, да вдигне сантиметрите на токчетата и да зареже покривалото.

Един ден, прелиствайки някакво списание, тя научи, че из цялата страна съществувал неутолим глад за просторни сгради сред обширни землища, управлявани от хора, разбиращи нуждите на деловата общност. На другия ден излезе и поръча бланки на името на „Център за конференции и обучение по мениджмънт «Имението Тадфийлд»“, като прецени, че докато ги отпечатат, ще научи всичко, което трябва да се знае за управлението на подобни места.