Добри поличби
Шрифт:
Сега единият край на коридора се заемаше от нещо като хотелска рецепция. Имаше спокоен, компетентен вид. Азирафел погледна подпряното на алуминиев статив табло до него.
Малки пластмасови букви, забодени в черната тъкан, изписваха думите: „20–21 август: Курс по инициативна битка, «Юнайтед холдингс Пи Ел Си»“.
Междувременно Кроули бе взел от бюрото една брошура. В нея имаше лъскави снимки на Имението; специално се наблягаше на джакузи-ваните и покрития отоплен плувен басейн, а отзад имаше от ония карти, които центровете за конференции винаги прилагат и които чрез внимателни промени в мащаба ви внушават, че дотам се стига лесно по която щеш магистрала
— Сбъркали сме мястото ли? — попита Азирафел.
— Не.
— Значи сме сбъркали времето.
— Да — Кроули прелисти брошурата с надеждата да намери нещо, което да му подскаже какво е станало. Може би тяхната надежда Бърборанският орден все още да е тук беше твърде пресилена. В края на краищата монахините си бяха свършили работата. Той тихичко изсъска. Вероятно сестрите се бяха забили в най-тъмните дебри на Америка или кой го знай къде да обръщат християните в тяхната вяра. Но въпреки това продължи да чете. Понякога в тези брошури фигурираше и малка историческа справка, защото компаниите, които наемаха такива места за уикенда за провеждане на Интерактивен анализ на личния състав или Конференция по стратегическа пазарна динамика обичаха усещането, че интерактивират стратегически в същата онази сграда — плюс-минус две-три престроявания до основи, някоя и друга гражданска война и два големи пожара, — която някакъв си там финансист от елизабетинско време бил дарил за чумна болница.
Не че точно очакваше да попадне на изречение като „допреди единайсет години Имението е било метох, принадлежащ на сатанински орден на монахини, които, да ви кажем, не се справяха най-добре със задачката“, но знае ли човек.
Пълен мъж, облечен в пустинна камуфлажка и с пластмасова чашка с кафе в ръка, се приближи до тях.
— Кой бие? — попита той дружески. — Да знаете младият Евансън от Планирането как ме нацели в лакътя!
— Всички ще загубим — отвърна разсеяно Кроули. Откъм полето затрещяха изстрели. Не плющенето и свистенето на топчета с боя, а оглушителната пукотевица на парченца олово с аеродинамична форма, движещи се изключително бързо.
Последва ответен залп.
Излишните воини се спогледаха. Нов залп потроши грозноватия викториански витраж до вратата и набоцка редичка от дупки в хоросана току до главата на Кроули.
Азирафел се вкопчи в лакета му.
— Какво е това, по дяволите? — възкликна той.
Кроули пусна змийска усмивка.
Найджъл Томпкинс дойде в съзнание с леко главоболие и поразбълничкана краткосрочна памет. Не знаеше, че човешкият мозък при сблъсък с гледка, твърде ужасна за съзерцаване, е забележително добър в покриването й с кора от принудителна забрава. Така че приписа всичко на топче боя, което го е уцелило в главата.
Усещаше смътно, че пистолетът му като че е по-тежичък, но в леката си замаяност не осъзна защо чак докато не се прицели в курсиста Норман Уедърд от Вътрешна ревизия и натисна спусъка.
— Не разбирам защо си толкова шокиран — недоумяваше Кроули. — Той искаше истински пистолет. Всичките желания в ума му бяха все за истински пистолет.
— Но ти го пусна да се разпищоли срещу всички онези незащитени хора! — възрази Азирафел.
— О, не — отвърна Кроули. — Не точно. Всичко си е честно и почтено.
Контингентът от „Финансово планиране“ лежеше проснат по лице в някогашния ров,
макар и да не им беше много забавно.— Винаги съм твърдял, че на тия от „Покупките“ не може да се има доверие — заяви заместник-директорът по финансите. — Копелета гадни.
Един куршум просвистя и събори стената над него. Той припълзя припряно до групичката, скупчена около поваления Уедърд, и попита:
— Как е?
Заместник-началникът по надниците извърна към него изпито лице.
— Доста зле — отвърна той. — Куршумът е преминал почти през всичките. Аксес, Баркликард, Дайнърс — всичките.
— Едва златната „Америкън експрес“ го е спряла — додаде Уедърд.
Те съзерцаваха с ням ужас гледката на портфейл, натъпкан с кредитни карти, по средата с дупка от куршум, който замалко не го бе пронизал целия.
— И защо? — попита чиновник от надниците. Началникът на „Вътрешни ревизии“ отвори уста да каже нещо разумно, ала не каза нищо. Всеки си има слабо място и току-що го бяха пернали здравата по неговото такова. Двайсет години в професията. Искаше да стане дизайнер на шрифтове, но съветникът по кариерата не беше и чувал за такова нещо. Двайсет години двойни проверки на формуляр БФ-18. Двайсет години цъкане с проклетия джобен калкулатор, когато дори й онези от „Планиране“ имаха компютри. А сега по причини неизвестни, но вероятно свързани с реорганизацията и с желанието да си спестят всичките разходи по ранното пенсиониране го стреляха с оловни куршуми.
В главата му настъпваха пълчищата на параноята.
Той погледна собствения си пистолет. През мъглите от гняв и смут забеляза, че беше по-голям и по-черен, отколкото когато му го връчиха. И по-тежичък също.
Той се прицели в един близък храст. Куршумената струя го разпердушини за секунди пред очите му.
О, значи такава била тяхната игра. Е, все някой трябваше да победи.
Той погледна хората си.
— Добре, момчета — рече той, — да им видим сметката на ония гадове!
— Така както аз го виждам — рече Кроули, — никой не е задължен да натиска спусъка.
Той пусна на Азирафел лъчезарна, чувствителна усмивка.
— Хайде — подкани го той. — Да поогледаме, докато всички са заети.
Куршумите свистяха в нощта.
Джонатан Паркър, от отдел „Покупки“, пълзеше през храстите и не щеш ли, един храст го стисна за врата.
Найджъл Томпкинс изплю китка рододендронови листа.
— Там долу цари законът на компанията — изсъска той с покрито със спечена кал лице, — но тук съм само аз…
— Подличък номер си беше — заяви Азирафел, докато обикаляха празните коридори.
— Че какво толкова съм направил? Какво? — Кроули блъскаше напосоки разни врати.
— Там навън хората се стрелят!
— Е, ами те това искаха, нали така? Самички си го направиха. Тъкмо това е истинското им желание. Аз само им помогнах. Мисли си за ставащото като за вселената в миниатюра. Свободна воля за всички. Божествена непогрешимост, нали така?
Азирафел го изгледа на кръв.
— Ох, добре де — изпъшка нещастно Кроули. — Всъщност никой няма да бъде убит. Всички по чудо ще избегнат смъртта. Щото иначе никак няма да е забавно.
Азирафел си отдъхна.
— Знаеш ли, Кроули — усмихна се той, — винаги съм бил убеден, че дълбоко в себе си ти всъщност си много…
— Добре де, добре де — прекъсна го троснато Кроули. — Вземи сега, та го раздрънкай на целия свят, а?