Добри поличби

Капитан Винсънт силно подозираше, че въпреки всичката електроника корабът ще струва повече на дъното, отколкото на вода и вероятно щеше да потъне в най-прецизно уцеленото корабокрушение в цялата история на мореплаването.

По дедукция това означаваше и че той е по-ценен мъртъв, отколкото жив.

Седеше зад бюрото си и спокойно прелистваше „Международните морски кодове“, чиито шестстотин страници съдържаха кратки, ала съдържателни съобщения, предназначени да предадат по света известие за всяка мислима възможност в мореплаването с минимум объркване и най-важното, на минимум цена.

Ето какво искаше да каже той: „Плавахме по курс юг-югозапад на трийсет и три градуса северна ширина и четирийсет и седем градуса и седемдесет и две минути западна дължина. Помощник-капитанът, който, както може би си спомняте, бе назначен в Нова Гвинея противно на волята ми и вероятно е ловец на глави, посочи със знаци, че нещо не е в ред. Оказа се, че през нощта огромна част от дъното се е издигнала на повърхността. Върху нея се наблюдават голям брой сгради, много от които с пирамидална структура. Ние заседнахме в двора на една от тях. Има някакви доста неприятни статуи. Дружелюбни старци в дълги одежди се качиха на борда на кораба и радостно си общуват с пасажерите, които смятат, че ние сме организирали това. Молим за съвет.“

Търсещият му пръст се плъзна бавно надолу по страницата и спря. Добрите стари Международни кодове. Бяха измислени преди цели осемдесет години, но хората по онова време наистина са мислили сериозно що за заплахи биха могли да дебнат в дълбините.

Той хвана писалката и записа: „XXXV QYYX.“

В превод това означаваше: „Открих загубения континент Атлантида. Върховният жрец току-що спечели състезанието по мятане на обръчи.“

* * *

— Как пък не!

— Точно така е!

— Не може да бъде!

— Точно така си е!

— Не е! Добре тогава, ами вулканите? — Уенслидейл се облегна назад с тържествуваща физиономия.

— Какво вулканите? — попита Адам.

— Всичката тая пяна идва от центъра на Земята, където е страшно горещо — обясни Уенслидейл. — Гледах едно предаване. С Дейвид Атънбъро беше, значи е вярно.

Останалите от Ония погледнаха Адам. Беше все едно гледаш тенис.

Теорията за Кухото земно кълбо не вървеше много-много в кариерата. Измамната идея, удържала на проучванията на такива забележителни мислители като Сайръс Рийд Тийд, Булвер-Литън и Адолф Хитлер, се огъваше опасно под напора на изпепеляващата, очилата логика на Уенслидейл.

— Не съм казал, че цялата е куха — оправда се Адам. — Никой не казва, че цялата е куха. Сигурно е дебела сума ти километри, за да има място за лавата, петрола, въглищата, за тибетските тунели и за такива работи. Но под тях в крайна сметка е куха. Така мислят хората. А на северния полюс има дупка, за да влиза въздух.

— Никога не съм виждал такава дупка в атласа — изсумтя Уенслидейл.

— Властите няма да позволят да я сложат на картата, щото хората могат да отидат и да погледнат вътре — обясни Адам. — Защото хората, дето живеят там, вътре, не искат през цялото време някой отгоре да ги зяпа.

— Какви са тия тибетски тунели? — попита Пепър. — Нещо спомена за тибетски тунели.

— А… Не ви ли разправях? Три глави се поклатиха.

— Невероятно е. Нали знаете за Тибет?

Те кимнаха колебливо. В ума им бе изникнала поредица от образи: якове, Еверест, хора на име Грасхопър, мънички старци, седнали върху планини, други хора, които се учат на кунг-фу в древни храмове, и сняг.

— Е, нали знаете за ония учители, дето напуснали Атлантида, когато потънала? Те отново кимнаха.

— Ами някои от тях отишли в Тибет и сега управляват света. Наричат се Тайният съвет. Заради това, че са учители, предполагам. Та там има един таен подземен град, който се казва Шамбала, и тунели, които минават навсякъде под света, така че те знаят всичко, което става, и командват всичко. Някои хора смятат, че те всъщност живеят под пустинята Гоби — добави той надуто, — но повечето компетентни авторитети са на мнение, че са си точно в Тибет. Във всеки случай там е по-добре за тунелите.

Ония инстинктивно сведоха погледи към мърлявия, покрит с боклуци варовик под краката си.

— И как така знаят всичко? — зачуди се Пепър.

— Ами просто трябва да се ослушват — рискува да предположи Адам. — Само да си седят в тунелите и да се ослушват — това им трябва. Нали ги знаете какъв слух имат учителите. Могат да чуят как някой шепне чак в другия край на стаята.

— Баба ми опираше чаша до стената — обади се Брайън. — Казваше, че било отвратително това колко ясно чувала всичко, което става у съседите.

— И тези тунели минават навсякъде, така ли? — попита Пепър, все още вторачена в земята.

— Под целия свят — потвърди Адам натъртено.

— Сигурно са ги копали много време — усъмни се Пепър. — Помниш ли, като се опитахме да прокопаем оня тунел в нивата? Цял следобед копахме, а пък, за да влезеш целият вътре, трябваше да се сгърчиш.

— Да, ама те са го правили това милиони години. Щом имаш милиони години на разположение, можеш да изкопаеш страшни тунели.

— Пък аз си мислех, че китайците са завладели тибетците и на Лай-Лай Ламата му се наложило да замине за Индия — обади се Уенслидейл, но не особено убедено. Уенслидейл четеше всяка вечер вестника на баща си, но прозаичното световно всекидневие сякаш винаги се стопяваше под мощта на Адамовите обяснения.

— На бас, че сега са там, долу — продължи Адам, без да му обръща никакво внимание. — Сигурно вече са навсякъде. Седят под земята и се ослушват.

Спогледаха се.

— Ако почнем да копаем много бързо… — обади се Брайън.

Пепър, която беше много по-схватлива, изпъшка.

— Що ти трябваше да го казваш?! — скастри го Адам. — Ще ги изловим, ама друг път — по-силно не можа ли да викаш! Тъкмо си мислех, че можем да се хванем да копаем, ама не — ти трябваше да се провикнеш да ги предупредиш!

— Според мен те изобщо не са ги изкопали всичките тия тунели — опъна му се Уенслидейл. — Това е неразумно. Тибет е на стотици километри оттук.