Добри поличби

— Нали знаеш какво е окултистка?

— О, да — заяви уверено Адам.

— Е, щом вече си по-щастлив — рече Анатема, — заповядай, влез. И аз бих пийнала една… Адам Йънг?

— Да?

— Ти си мислеше: „Нищо им няма на очите ми, какво ги е зяпнала така“, нали?

— Кой, аз ли? — виновно рече Адам.

* * *

Кучето правеше проблеми. Не искаше да влезе в къщата. Приклекна на прага и заръмжа.

— Хайде де, глупаво куче такова — подкани го Адам. — Това е просто старият Джасмин котидж — той погледна засрамено Анатема. — Обикновено прави каквото му кажа, и то веднага.

— Можеш да го оставиш в градината — предложи Анатема.

— Не — възрази Адам. — Каквото му кажа, това трябва да прави. Чел съм го в една книга. Обучението е нещо много важно. Всяко куче може да бъде обучено, така пишеше. Баща ми каза, че мога да го задържа само ако е добре обучено. Хайде, Куче. Влизай вътре.

Кучето изскимтя и го изгледа умолително. Късата му опашка удари два-три пъти пода.

Гласът на Господаря.

Изключително неохотно, сякаш влизаше в раззината паст на хала, то се промъкна през прага.

— Готово — рече гордо Адам. — Браво на момчето.

И още едно късче от Ада беше изпепелено…

Анатема затвори вратата.

Над вратата на Джасмин котидж открай време висеше подкова — още от времето на първия обитател, преди векове; по онова време върлувала Черната смърт и човекът решил да се защитава по всички възможни начини.

Подковата беше ръждясала и наполовина покрита с патината на вековете. Така че и двамата нито се замислиха, нито изобщо забелязаха, че в момента изстива, след като се бе нажежила до бяло.

* * *

Какаото на Азирафел се беше вледенило.

Единственият звук в стаята беше сегиз-тогиз шумоленето на преобърната страница.

Мине се, не мине, на вратата започваше да се хлопа, когато се случеше потенциалните купувачи на „Интимни книги“ в съседство да объркат входа. Той не им обръщаше никакво внимание.

А от време на време едва се сдържаше да не изругае.

* * *

Всъщност Анатема още не беше успяла да се почувства у дома си в новата къща. Повечето от уредите й бяха струпани на масата. Изглеждаше интересно. Всъщност изглеждаше така, сякаш някой вуду-жрец току-що е изкупил магазин за научна апаратура.

— Прекрасно! — възкликна Адам, ръчкайки из купчината. — Какво е това трикракото?

— Магодолит — обади се Анатема от кухнята. — С него се проследяват лей-линиите.

— А те какво са? — Тя му обясни.

— Брей! — възкликна той. — Верно?

— Да.

— И са навсякъде?

— Да.

— Никога не съм ги виждал. Да се шашардисаш — навсякъде гъчкано със силови линии, пък аз да не съм ги забелязал.

На Адам не му се случваше често да слуша, но този ден прекара най-завладяващите двайсет минути в живота си. В семейство Йънг никой не чукаше на дърво, нито плюеше през рамо. Единственият уклон в свръхестествена посока беше неохотната преструвка — когато Адам беше по-малък, — че Дядо Коледа влизал през комина 26 .

Беше гладен за всичко по-окултно от Фестивала на жътвата. Думите й попиваха в ума му като вода в тесте попивателна хартия.

26

Ако Адам по онова време владееше напълно силата си, Коледата на семейство Йънг щеше да бъде провалена от откритието, че в тръбата на парното е заседнал труп на дебелак.

Кучето лежеше под масата и ръмжеше. Започваха да го мъчат сериозни съмнения в него си.

Анатема вярваше не само в лей-линиите, но и в тюлените, китовете, велосипедите, дъждовните гори, пълнозърнестите самуни, рециклираната хартия, вън белите южноафриканци от Южна Африка и вън американците от практически навсякъде, та чак до Лонг Айлънд включително. Тя не разделяше вярванията си. Те бяха споени във всеобхватна, сплотена увереност, в сравнение с която вярата на Жана д’Арк си беше несериозна прищявка. Погледнато в мащаб преместване на планини, тя ги местеше поне с 0,5 алпа 27 .

27

Може би си заслужава да отбележим, че повечето човешки същества рядко постигат повече от 0,3 алпа (трийсет сантиалпа). Адам вярваше в разни неща в мащаб от два до петнайсет хиляди шестстотин и четирийсет Евереста.

Никой никога досега не бе използвал пред Адам думата „околна среда“. Южноамериканските дъждовни гори за него бяха затворена книга, която дори не беше отпечатана на рециклирана хартия.

Единственият път, когато я прекъсна, беше, за да се съгласи с мнението й за ядрената енергия:

— Ходил съм в атомна електроцентрала. Пълна скука. Нямаше нито зелен пушек, нито разни неща да бълбукат в тръби. Бива ли така — да няма разни неща, дето да бълбукат, както си му е ред, пък хората да бият толкова път да гледат — само някакви си много мъже, стърчат там и дори не са облечени в скафандри!

— Бълбукането сигурно го пускат, след като посетителите си отидат — мрачно предположи Анатема.

— Хммм… — рече Адам.

— С тях трябва да се приключи на минутата!

— Пада им се, като не бълбукат — заключи Адам.

Анатема кимна. Все още се опитваше да налучка какво му беше толкова странното на Адам и тъкмо тогава го осъзна.

Той нямаше аура.

Тя беше голям спец по аурите. Можеше да ги вижда, ако се вгледа достатъчно упорито. Около главите на хората се виждаше слабо сияние и според една книга, която беше чела, цветът му издаваше разни неща относно тяхното здраве и благополучие. Всички имаха аура. При злобните и затворени хора тя беше бледо, трепкащо очертание, докато при сърдечните, творчески натури можеше да се простира на цели няколко сантиметра от тялото.

Никога не беше чувала за човек съвсем без аура, но около Адам не виждаше никаква. И все пак той изглеждаше жизнерадостен, въодушевен и уравновесен като същински жироскоп.

„Може би просто съм уморена“ — помисли си тя.

Както и да е, беше доволна и благодарна, че си е намерила такъв благодатен ученик, и дори му даде назаем няколко броя на „Нов дайджест на Водолея“ — малко списание, издавано от един неин приятел.

То промени живота му. Или поне промени живота му за този ден.

За най-голямо учудване на родителите си той си легна рано, а после, завит презглава, с фенерче, списанията и пликче лимонови бонбони чете чак до след полунощ. От време на време от ожесточено дъвчещата му уста изскачаше по някое „прекрасно!“.

Когато батериите се изтощиха, той отново изплува в тъмната стая и легна по гръб с ръце на тила, привидно загледан в ескадрата Х-крили изтребители (ТМ), висящи от тавана. Те леко потрепваха, люляни от нощния ветрец.

Но всъщност Адам не ги гледаше. Вместо това той се взираше в ярко осветената панорама на собственото си въображение, което се беше развихрило като панаирджийска въртележка.