Добри поличби

— Пада им се, ако всички бъдем завладени от Силите на злото — дуднеше Господарят му.

А и котките, мислеше си Кучето. Беше изненадало големия рижав котарак и се бе опитало да го превърне в трепереща пихтия чрез обичайния пламтящ поглед и гърлено ръмжене, които в миналото винаги му вършеха работа с обречените. Този път си заработи такова перване по носа, че чак сълзи му потекоха. Котките, размишляваше Кучето, явно бяха много по-корави същества от загубените души. С нетърпение чакаше да осъществи нов експеримент с котка — беше замислил той да се състои в скачане около въпросната котка и разпален лай по нея. Целеше се надалеч, но току-виж се получило.

— И хич не ги ща да търчат при мене, когато старият Пики се превърне в жаба, туй-то! — продължаваше да мърмори Адам.

И тъкмо в този миг получи две прозрения. Едното беше, че безутешните му стъпки го бяха довели до Джасмин котидж. А другото — че някой плаче.

Сълзите размекваха Адам. Той се подвоуми, после надникна предпазливо над плета.

На Анатема, която седеше в шезлонг и вече беше преполовила пакета със салфетки, й се стори, че изгря малко рошаво слънчице.

Това, че била вещица, нещо съмняваше Адам. Адам имаше съвсем ясна представа за вещиците. Семейство Йънг се беше спряло на единствения възможен избор сред неделните вестници от по-висока класа и поради това стотици години просветлен окултизъм бяха минали покрай Адам, без да го закачат. Тя нямаше закривен нос, нито брадавици и беше млада… е, сравнително млада. На него това му стигаше.

— Здрасти — каза той и изпъна гръб.

Тя си издуха носа и го зяпна.

Тук е редно да обясним какво точно надничаше иззад оградата. Онова, което виждаше Анатема, както тя се изрази по-късно, беше нещо като гръцки бог в предпубертетна възраст. Или може би илюстрация от Библията — от онези, изобразяващи мускулести ангели, които прилагат справедливи наказания. Това лице не принадлежеше на двайсти век. Обрамчваха го златни къдрици, които блестяха. Микеланджело сигурно би го изваял, и най-вероятно би спестил опърпаните маратонки, разръфаните дънки и мърлявата фланелка.

— Кой си ти? — попита тя.

— Адам Йънг — представи се Адам. — Живея малко по-надолу.

— О, да. Чувала съм за тебе. — Анатема избърса очите си.

Адам се поизпъчи.

— Госпожа Хендерсън ми каза, че трябвало да се озъртам за тебе — додаде тя.

— Тук съм известен — обясни Адам.

— Каза, че си роден да увиснеш на бесилото — обясни Анатема.

Адам се ухили. Лошата слава не беше толкова добра, колкото добрата, но все пак си беше къде-къде по-добра от глухата неизвестност.

— Каза, че ти си бил най-лошият от Ония. — Анатема като че ли се поразвесели. Адам кимна.

— Ето какво ми рече: „Да се пазиш от Ония. Те са банда подстрекатели и нищо друго. Младият Адам е същият като вехтия Адам.“

— Защо плачеш? — постави ребром въпроса Адам.

— А? О, просто изгубих нещо — обясни Анатема. — Една книга.

— Ако искаш, ще ти помогна да я потърсиш — галантно предложи услугите си Адам. — Всъщност знам доста неща за книгите. Писал съм книга. Страшна книга беше. Почти осем страници дълга. Разправяше се за един пират, който беше прочут детектив. Картинките също ги нарисувах аз. — А после в пристъп на щедрост додаде: — Ако искаш, ще ти я дам да я прочетеш. Бас ловя, че е много по-интересна от всякакви такива книги, дето си ги загубила. Особено там, в космическия кораб, когато динозавърът излиза да се бие с каубоите. Бас държа, че мойта книга ще ти оправи настроението. Няма да ти разправям на Брайън как му го оправи. Каза, че никога не бил се чувствал в такова добро настроение.

— Благодаря ти. Сигурна съм, че твоята книга е много добра. — Адам бе спечелил симпатиите й завинаги. — Но нямам нужда от твоята помощ, за да търся моята книга… Според мен вече е твърде късно.

Тя се загледа замислено в Адам.

— Предполагам, че познаваш района много добре?

— О, познавам го с километри наоколо.

— Не си ли виждал двама мъже с голяма черна кола?

— Да не са ти я откраднали? — Изведнъж на Адам му стана много интересно. Издирването на банда международни крадци на книги щеше да е благодарен завършек за деня.

— Всъщност не. Горе-долу. Искам да кажа, без да искат. Търсеха Имението, но днес аз ходих там и никой не знаеше нищо за тях. Според мен там имаше нещастен случай или нещо такова.

Тя се вгледа в Адам. В него имаше нещо странно, но не можеше да налучка какво. Просто я глождеше тревожното чувство, че това нещо е важно и не бива да позволява то да й убегне. Нещо в него…

— Как се казва книгата? — попита Адам.

— „Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица.“

— Вещица?

— Вещица. Като в „Макбет“ — поясни Анатема.

— Това съм го гледал. Много беше интересно какви ги вършеха тия крале. Да се сбъркаш. Ама защо „прави“?

— Прави е означавало… ами точни. Или верни — в него определено имаше нещо странно. Някаква спокойна напрегнатост. Щом се появи, всичко останало и дори пейзажът започна да избледнява и се превърна във фон.

Тя живееше тук от месец. Освен с госпожа Хендерсън, която на теория се грижеше за къщата и вероятно при най-малкия удобен случай се ровеше в нещата й, тя не беше разменила с никого повече от десетина думи насериозно. Остави ги да я мислят за художничка. Пейзажът тук беше от любимите на художниците.

Всъщност беше ужасно красив. А тъкмо около това село беше направо великолепен. Ако Търнър и Ландсиър бяха засекли в някоя кръчма Самюъл Палмър и се бяха спогодили, а после бяха хванали Стъбс да нарисува конете, пак нямаше да е толкова хубав.

А беше потискащо, защото тъкмо тук щеше да стане онова. Поне според Агнес. Пишеше го в книгата, която тя, Анатема, бе позволила да се загуби. Разбира се, фишовете бяха у нея, но просто не беше същото.

Ако в този миг Анатема владееше напълно собствените си мисли — а покрай Адам никой никога не владееше напълно собствените си мисли, — тя щеше да забележи, че колчем се опиташе да мисли за него на по-дълбоко равнище от повърхностното, мислите й се изплъзваха като патица от водата.

— Страшна работа! — възкликна Адам. Размишляваше наум как може да се използва книга с прави и акуратни предсказания. — Вътре пише кой ще спечели националната купа, нали така?

— Не — отвърна Анатема.

— За космически кораби пише ли?

— Не много — призна Анатема.

— За роботи? — попита с надежда Адам.

— Съжалявам.

— На мен тогава не ми звучи много точно — рече Адам. — Не виждам за какво бъдеще пише в нея, щом като няма роботи и космически кораби.

„За бъдеще, траещо около три дена — помисли си мрачно Анатема. — За това пише в нея.“

— Искаш ли лимонада? — предложи тя.

Адам се подвоуми. После реши да хване бика за рогата.

— Виж к’во, извинявай, че те питам, ама такова, ако въпросът не е много личен, ти вещица ли си?

Анатема присви очи. Госпожа Хендерсън и нейното ровичкане бяха дотук.

— Някои хора може да го наричат така — рече тя. — Всъщност съм окултистка.

— О, добре. Значи всичко е наред — живна Адам. Тя го изгледа от горе до долу.